— Нека това да е денят — прошепна маестро Амброджио, — когато ти, божествена Богородице, празнуваш коронясването си в рая със снизходителност към нас, бедните грешници, млади и стари. Моля те да се съжалиш над Ромео Марескоти и да го предпазиш от силите на злото, които се канят да унищожат града ни. Обещавам ти, ако го оставиш жив, ще посветя остатъка от живота си на красотата ти. Но ако той умре днес, моята ръка ще е виновна за това и, от срам и мъка, тази ръка никога вече няма да рисува.
Докато яздеше към стартовата линия, Ромео усети как лепкавата паяжина на злонамереността постепенно се омотава около него. Всички бяха чули за предизвикателството му към Салимбени и знаеха, че предстои семейна битка. Познавайки участниците, въпросът на повечето хора не бе кой ще спечели състезанието, а кой ще излезе жив от него.
Ромео огледа останалите ездачи и се опита да прецени шансовете си. Полумесецът Тебалдо — синът на Толомей — очевидно бе в съюз с диаманта Нино — сина на Салимбени. Дори петелът и бикът гледаха към Ромео с предателски очи. С искрено съчувствие на приятел му кимна само бухалът, но пък хубавото беше, че той имаше много привърженици на своя страна.
Когато въжето се спусна, Ромео дори го нямаше на старта.
Беше прекалено зает да оглежда останалите ездачи ида преценява настроенията им; същевременно държеше под око магистрата, който отговаряше за състезанието. Освен това „Палио“ винаги започваше с фалшиви стартове и съдията не се притесняваше да върне всички обратно поне дузина пъти. Всъщност, това си беше част от забавата.
Но не и днес. За първи път в историята на „Палио“, тръбата не възвести отмяна на първия старт. Въпреки объркването и останалия назад кон, на другите четиринайсет ездачи бе позволено да продължат и състезанието започна. Прекалено шокиран, за да изпита нещо повече от кратък гняв заради измамата, Ромео нагласи пиката в ръката си, заби пети в коня и препусна.
Останалите ездачи бяха толкова напред, че дори не можеше да се види кой е първи. Ромео забеляза само изненаданите лица на зяпачите, които бяха очаквали да видят младия влюбен далеч пред съперниците му. Пренебрегвайки виковете и жестовете им, той препусна лудо, като смушка коня с надеждата, че животното щеше да разбере желанието му.
Коменданте Марескоти бе поел добре обмислен риск, когато даде жребец на сина си. Ако яздеше кобила или скопец, Ромео имаше известен шанс, но това не бе достатъчно, когато животът ти бе в опасност. С жребеца бе или всичко или нищо. Да, възможно бе Чезаре да се сбие с друг кон, да започне да преследва кобила или дори да хвърли ездача си на земята, за да му покаже кой е господар, но от друга страна, той имаше допълнителната сила, нужна за да се измъкне от опасно положение. А най-вероятно притежаваше и дух на победител.
Чезаре имаше и друго качество, което, при нормални обстоятелства, бе маловажно за „Палио“, но сега Ромео си помисли, че можеше да му осигури единствения шанс да настигне останалите: конят бе изключително ловък в прескачането на препятствия.
Правилата на „Палио“ не споменаваха, че трябва да останеш на пътя. Достатъчно беше ездачът да потегли от Фонтебечи и да свърши на „Пиаца дел Дуомо“ и ако е пръв имаше право да спечели наградата. Никога не се бе налагало да уточняват маршрута, защото никой досега не бе имал смелостта да напусне пътя. Полетата от двете му страни бяха неравни, пълни със стада и купи сено. На всичкото отгоре, по тях се издигаха многобройни огради. Да опиташ подобен кратък път означаваше да се натъкнеш на цяла армия пречки. Тези препятствия можеха да са забавни за ездач в туника, но бяха убийствени за кон, носещ рицар в броня и епика.
Ромео не се колеба дълго. Останалите четиринайсет ездачи препускаха на югозапад, следвайки трикилометровата извивка на пътя, която щеше да ги отведе до „Порта Камолия“. Това бе неговият шанс.
Забелязвайки празно място сред крещящата тълпа, той отби Чезаре от пътя и препусна към градската порта.