Конят се въодушеви от предизвикателството и се затича през полето с повече енергия, отколкото бе проявявал на пътя. Когато Ромео видя първата дървена ограда пред тях, той свали шлема си и го метна в близката купа сено. Нямаше правила, които да определят екипировката на ездачите, с изключение на пиката със семейните цветове. Мъжете носеха броните и шлемовете си само като защитна мярка. Като хвърли шлема си, Ромео знаеше, че щеше да е уязвим за ударите на съперниците си и за предмети, хвърлени от градските кули. Но също така знаеше, че ако не се освободеше от бронята си, конят, колкото и да бе силен, нямаше да стигне до града.
Прелитайки над първата ограда, Чезаре се приземи тежко от другата страна и Ромео без да губи време бързо свали нагръдника си и го метна в съседната кочина. Следващите две огради бяха по-ниски от първата и конят ги прескочи с лекота. Ромео държеше пиката високо над главата си, за да не я закачи в прътовете. Изгубването на пиката с цветовете на Марескоти означаваше да изгуби състезанието, дори и да стигнеше първи до финала.
Всички, които го видяха в този ден, бяха готови да се закълнат, че Ромео опитваше невъзможното. Разстоянието, спестено от съкратения маршрут, бе омаловажено от многобройните препятствия и, след като се върнеше на пътя, пак щеше да е далеч зад съперниците си. Да не говорим за вредите, нанесени на коня от галопирането по полето и прескачането на огради.
За щастие, Ромео не се замисли върху шансовете си. Също така не знаеше, че изскочи на пътя пред съперниците си, благодарение на необичайни обстоятелства. Някъде по пътя, анонимен зяпач бе пуснал стадо гъски пред ездачите. Такива шеги бяха част от състезанието, но никога досега не му бяха повлиявали толкова.
Някои хора видяха пръста на Богородица в случилото се: гъските, забавянето, вълшебното прелитане на Ромео над седем огради. Но за четиринайсетте ездачи, които послушно бяха яздили по пътя, внезапната поява на Ромео пред тях бе работа на дявола. Те се втурнаха след него със страстна омраза — единственият грях, който побеждаваше всички добродетели, когато се стигнеше до скорост. Пътят постепенно се стесни, за да ги отведе към „Порта Камолия“.
Само момчетата, които се бяха покатерили на градската ограда, успяха да видят безстрашното препускане на Ромео със собствените си очи, и каквито и да бяха предишните им предпочитания, не можаха да не го поздравят въодушевено, когато профуча през портата под тях, уязвим без броня и шлем, следван от банда побеснели врагове.
Много от състезанията бяха решавани още при „Порта Камолия“. Ездачът, извадил късмет да мине първи през градската порта, имаше шанс да запази преднината си по тесните градски улици и да стане победител. Оставаше най-голямото предизвикателство — кулите от двете страни на пътя. Законът повеляваше, че всяка кула трябва да бъде съборена, ако от нея някой нарочно хвърля предмети. Въпреки това саксии и тухли продължаваха да падат по съперниците на улицата. Законът беше строг, но подобни действия рядко биваха наказвани, защото да получиш трезви и единодушни свидетелски показания за събития по време на „Палио“ бе нещо почти невъзможно и градските управници дори не си правеха труда да опитват.
Когато премина през портата и пръв влезе в Сиена, Ромео бе наясно, че не се е подчинил на баща си. Коменданте Марескоти му бе наредил да избягва да е на първо място, точно заради опасността от падащите от кулите предмети. Дори с шлем на главата, човек лесно можеше да бъде съборен, ако го уцели саксия, а без шлем — със сигурност щеше да умре още преди да падне на земята.
Но Ромео не можеше да остави да го задминат. Беше се борил здраво да настигне и надмине съперниците си и идеята да изостане до четвърто място, дори в интерес на стратегията и самозащитата, бе не по-малко от ужасна от това да се предаде напълно и да позволи на другите да завършат състезанието без него.
И така, той смушка коня и профуча през града, разделяйки морето от хора също като Мойсей. Доверяваше се на Богородица да го подпомогне и предпази!
Не виждаше лица и тела. Стени от викащи усти и широко отворени очи очертаваха пътя му. Очи, които не виждаха нищо, освен бяло и черно — съперник или съюзник — и никога нямаше да могат да предадат фактите от състезанието. Всичко е емоция и надежда и желанията на тълпата винаги надмогваха истината, изповядвана от един човек.
Когато влезе в квартала на Маджионе го улучиха за първи път. Не видя с какво го удариха, само усети рязка болка в рамото си, когато тухлата или каквото и да беше го халоса и падна на земята зад него.