Вторият предмет се фрасна в бедрото му с тъп звук и за момент Ромео се уплаши, че костта му се счупи. Но когато опипа крака си, не усети нищо, дори болка. Нямаше значение дали костта бе счупена или не. Важното бе, че още е на седлото.
Третият предмет бе по-малък — удари го право в челото и едва не го събори от коня. Ромео разтърси глава, за да преодолее замайването и да си възвърне контрола върху коня. Наоколо стената от викащи усти се хилеше. Едва сега той разбра напълно какво бе имал предвид баща му. Ако останеше начело през кварталите, управлявани от Салимбени, никога нямаше да стигне до финала.
След като взе решение, не му бе трудно да изостави първото място. Предизвикателството бе да не позволи да бъде задминат от повече от трима други ездачи. Всички го изгледаха злобно, когато минаха покрай него. Синът на Толомей, синът на Салимбени и някакъв друг маловажен човек. Ромео отвърна на погледите им спокойно, макар да бе изпълнен с омраза към тях задето си мислеха, че се предава, и към себе си, защото прибягваше до номера.
Навел глава, той се придържаше колкото се може по-близо до съперниците си, вярвайки, че никой от поддръжниците на Салимбени по кулите не би рискувал да нарани сина на господаря си. Оказа се прав. Знамето на Салимбени с трите диаманта накара всички да застинат на място и, когато четиримата ездачи профучаха през квартала на Сан Донато, Ромео не бе ударен от нито един предмет.
Най-после поеха по „Пиаца Салимбени“ и той осъзна, че е време да направи невъзможното: да задмине тримата си съперници преди пътят да завие рязко към „Виа дел Капитано“ и „Пиаца дел Дуомо“. Това бе моментът, когато божията намеса щеше да се прояви. Ако спечелеше състезанието от сегашната си позиция, това щеше да е в резултат само на небесна милост.
Ромео пришпори коня и настигна синовете на Толомей и Салимбени, които яздеха заедно, сякаш бяха първи приятели. Тъкмо когато се канеше да ги задмине, Нино Салимбени дръпна назад ръката си като скорпион опашката си и заби лъскав кинжал в плътта на Тебалдо Толомей, там където нежният му врат бе открит между бронята и шлема.
Случи се толкова бързо, че никой не можа да види точно кой кого нападна и как. Седемнайсетгодишният Тебалдо Толомей падна от коня по средата на „Пиаца Толомей“. С писъци приближените на баща му го издърпаха настрани, а убиецът продължи напред в галоп без дори да се обърне.
Единствената реакция бе от страна на третия ездач. Уплашен за собствения си живот, той размахваше флага си към убиеца и се мъчеше да го събори от седлото.
Ромео отпусна юздите на Чезаре и се опита да задмине борещите се ездачи, но едва не бе съборен от седлото от Нино Салимбени, който се блъсна в него, за да избегне ударите на третия си съперник. Увиснал почти само на стремето, Ромео забеляза как профуча край „Палацо Марескоти“ и осъзна, че приближаваше до най-опасния завой в състезанието. Ако не успееше да се задържи на седлото преди него, „Палио“, а вероятно и животът му, щяха да приключат безславно.
На „Пиаца дел Дуомо“ монах Лоренцо съжали за стотен път тази сутрин, че не бе останал в самотната си килия, а бе позволил лудостта на „Палио“ да го изкара навън. Сега стоеше заклещен в тълпата и едва виждаше финала. На висок прът се вееше демоничният флаг: прочутото cencio — копринената примка около врата на невинността, лавровият венец на главата на надменността.
До него беше подиумът, където седяха главите на благородните семейства. Толомей и Салимбени бяха в ъгъла, избрали да гледат триумфа на синовете си от удобството на меките кресла вместо да се мъчат в прахта на Фонтебечи само за да дадат родителския си съвет на неблагодарните младежи, които нямаше да се възползват от него.
Докато седяха там и махаха на шумните си поддръжници снизходително, и двамата бяха наясно с факта, че тази година тонът на тълпата се бе променил. „Палио“ винаги бе представлявало какофония от гласове, тъй като всички пееха песните на собствения си квартал и герои, включително на домовете на Толомей и Салимбени. Но тази година много повече хора пееха песните на Орела и Марескоти.
Заслушан в песните, Толомей имаше разтревожен вид. Монах Лоренцо разбра, че едва сега благородникът започваше да се чуди дали бе добра идея да доведе със себе си истинската награда в състезанието — племенницата си Жулиета.
Младата жена, седнала между чичо си и бъдещия си съпруг, изглеждаше неузнаваема. Царственият й тоалет не можеше да зачерви бледите й бузи. Тя обърна глава веднъж и погледна монах Лоренцо, сякаш през цялото време бе знаела за присъствието му. Видът й накара сърцето на монаха да се свие от болка и съчувствие, незабавно последвани от гняв, задето не бе успял да я спаси. Заради това ли господ я бе спасил от клането, сполетяло семейството й? Само за да я хвърли в ръцете на злодея, пролял кръвта на близките й? Това бе жестока съдба и монах Лоренцо внезапно си пожела и двамата да не бяха оцелели при нападението на разбойниците.