Ако Жулиета можеше да прочете мислите на приятеля си, докато седеше на подиума, изложена на съжалението на околните, щеше да се съгласи, че бракът със Салимбени бе участ по-страшна от смъртта. Но бе прекалено рано да се поддава на отчаяние. Състезанието още не бе приключило, Ромео бе все още жив и господ можеше да вземе тяхната страна.
Ако Богородица бе обидена от поведението на Ромео в катедралата предишната нощ, тя със сигурност щеше да го покоси още там. Фактът, че му бе позволено да живее и да се прибере у дома, означаваше, че раят искаше той да участва в „Палио“. Но пък едно бе Божията воля и съвсем друго желанията на мъжа до нея, гнусния Салимбени.
Далечен грохот на приближаващи се коне накара тълпата около подиума да избухне в диви викове. Всички закрещяха имената на любимците и враговете си, сякаш силният шум щеше да промени съдбата. Навсякъде около Жулиета, хората се протягаха да видят кой от петнайсетте ездачи щеше да се появи пръв на площада, но тя нямаше сили да гледа. Затвори очи измъчено, притисна ръце към устата си и посмя да прошепне единствената дума, която щеше да оправи положението:
— Орел!
След миг, хиляди гласове повтаряха думата:
— Орел! Орел! Орел!
Жулиета отвори очи и загледа развълнувано как Ромео профуча по площада и се отправи към каруцата със знамето. Лицето му бе разгневено и изцапано с кръв, но той държеше флага с орела в ръка и беше пръв. Пръв!
Ромео се закова пред ангелската каруца, избута настрани дебелите момчета от църковния хор, украсени с крила, грабна пръта с флага и сложи на неговото място своя. Вдигна наградата си триумфално и се обърна към най-близкия си съперник Нино Салимбени, за да се порадва на гнева му.
Никой не се интересуваше от следващите ездачи, всички глави бяха обърнати любопитно в очакване да видят как ще постъпи Салимбени с Ромео. Обратът на събитията беше неочакван. В Сиена нямаше човек, който да не знае за предизвикателството на Ромео към Салимбени и обета му към Богородица — ако спечелеше състезанието, нямаше да превърне флага в дрехи, а да го постеле на брачното си ложе. Повечето сърца наоколо изпитваха силно съчувствие към младите влюбени.
Видял победата на Ромео, Толомей се надигна рязко, зашеметен от шегите на съдбата. Хората около него го умоляваха да промени решението си, но до него седеше един мъж, готов да прободе сърцето му, ако го направеше.
— Господин Толомей! — извика Ромео, вдигнал високо знамето. — Небесата отсъдиха в моя полза! Смееш ли да пренебрегнеш желанието на Богородица? Ще жертваш ли града ни, предавайки го на гнева на Светата Майка? Възможно ли е удоволствието на този човек… — Той дръзко посочи Салимбени. — … да означава за теб повече от безопасността на всички ни?
Тълпата изрева възмутено и стражите около подиума се приготвиха за битка. Няколко от гражданите на Сиена дръзко протегнаха ръце към Жулиета, като я подтикваха да скочи от подиума и да им позволи да я отнесат при Ромео. Но Салимбени сложи край на опитите им, като се надигна и сложи ръка на рамото й.
— Много добре, момче! — извика той на Ромео. — Спечели състезанието! А сега се прибери у дома и си направи хубави дрехи от знамето. Ако се издокараш добре, може дори да ти позволя да ми станеш шаферка, когато…
Но тълпата бе чула достатъчно и не му позволи да завърши.
— Срам за Салимбени! — изрева някой. — Пренебрегна волята на небесата!
Останалите реагираха незабавно, закрещяха възмутено срещу благородния господин и се подготвиха да превърнат яростта си в бунт. Старите съперничества в „Палио“ бяха забравени, а на няколкото глупаци, които още пееха, бързо им затвориха устата.
Хората от Сиена знаеха, че ако се обединят, можеха да нахлуят на подиума и да откраднат дамата, която очевидно принадлежеше на друг. Не за първи път щяха да въстанат срещу Салимбени. Бяха наясно, че ако продължат да се бунтуват, благородниците скоро щяха да се изпокрият в кулите си, далеч от гнева на народа.
Жулиета, която седеше на подиума като неопитен моряк в бурно море, се уплаши и в същото време се развълнува от гнева на тълпата. Хиляди непознати, чиито имена не знаеше, бяха готови да се изправят срещу пиките на стражите, за да й помогнат. Подиумът скоро щеше да падне под напора им, а благородниците щяха да побегнат, за да се спасят.