Тя си помисли, че в суматохата, двамата с Ромео можеха да изчезнат, а Богородица със сигурност щеше да им позволи да избягат от града.
Но не бе писано. Преди тълпата да набере инерция, нова група хора се втурна на площада, за да съобщи ужасната новина на господин Толомей.
— Тебалдо! Тебалдо, горкото момче! — крещяха те със сълзи на очи, размахвайки окървавен кинжал във въздуха.
Толомей падна на колене и молеше отчаяно да му обяснят какво се бе случило със сина му.
— Мъртъв е! Убит! Намушкан до смърт по време на състезанието.
Толомей се загърчи в прахта. Шокирана от вида на чичо си, Жулиета се сви уплашено, но събра сили и коленичи до него, за да му помогне и да го предпази от краката на околните докато Мона Антония и слугите успееха да стигнат до него.
— Чичо Толомей! — извика тя. — Успокой се!
Единственият, който запази спокойствие, бе Салимбени. Той настоя да види кинжала, нанесъл смъртоносния удар и бързо го вдигна, за да го покаже на останалите.
— Вижте! — изрева той. — Ето го героят ви! Това е кинжалът, убил Тебалдо Толомей по време на святото състезание! Виждате ли? — посочи им той. — На него е гравиран орела на Марескоти! Какво ще кажете за това?
Жулиета вдигна очи ужасено и видя как тълпата гледаше невярващо Салимбени и кинжала. Преди миг, гражданите на Сиена бяха готови да накажат лъжеца, но шокиращата новина за убийството и гърчещата се фигура на Толомей ги разколебаха. Сега не знаеха какво да мислят и просто стояха тъпо, очаквайки някой да ги поведе.
Жулиета забеляза промяната в израженията им и осъзна, че Салимбени бе планирал този момент, за да настрои тълпата срещу Ромео в случай, че той спечелеше състезанието. И сега глупаците вече забравиха причината да нападнат подиума, но все още бяха възбудени и жадуваха кръв и разруха.
Не им се наложи да чакат дълго. Салимбени имаше достатъчно лоялни клиенти сред тях и някой бързо извика:
— Ромео е убиец!
В миг хората от Сиена отново се обединиха, този път изпълнени с омраза към младежа, когото току-що бяха обявили за герой.
Доволен от развитието на събитията, Салимбени нареди да арестуват Ромео и нарече всички, които се възпротивиха, „предатели“. За облекчение на Жулиета, когато стражите се върнаха на подиума след около половин час, докараха само изпотения кон, знамето с орела и cencio. От Ромео Марескоти нямаше и следа. Независимо колко човека бяха разпитали, стражите бяха получили един и същи отговор: никой не бе видял Ромео да напуска площада.
Едва когато започнаха да обикалят по къщите късно през нощта, един човек, за да спаси жена си и дъщерите си от униформените злодеи, призна, че се носел слух за бягството на Ромео Марескоти през акведукт „Ботини“ в компанията на млад францискански монах.
По-късно, когато чу слугите да шепнат същото, Жулиета отправи благодарствена молитва до Богородица. Не се съмняваше, че францисканският монах бе Лоренцо и го познаваше достатъчно добре, за да знае, че той щеше да направи всичко възможно да спаси мъжа, когото тя обичаше.
IV.V.
Банка „Монте Паски“ ни приветства със спокойствието си. Тук бе прохладно и тихо след края на работния ден. Алесандро ме попита дали имам нещо против да се отбием там набързо преди вечеря и аз, разбира се, казах, че нямам. Сега, следвайки го по стълбите, започнах да се чудя къде ме водеше и защо.
— След теб. — Той ми отвори тежка махагонова врата и ме покани в просторен ъглов кабинет. — Дай ми само една минута.
Алесандро светна лампата и изчезна в задната стая, като остави вратата открехната.
— Не пипай нищо!
Заразглеждах плюшените канапета и тузарските столове и бюро. В кабинета имаше малко следи от работа. Самотна папка лежеше на бюрото и изглеждаше сложена там за показ. Единствените украси по стените бяха прозорците, които гледаха към площада. Нямаше лични вещи като дипломи или снимки, нито нещо друго, което да идентифицира обитателя. Тъкмо прокарвах пръст по края на бюрото, за да проверя дали е прашно, когато Алесандро се появи отново, закопчавайки бяла риза.