— Внимавай! — предупреди ме той. — Бюрата убиват повече хора от пистолетите.
— Това твоят кабинет ли е? — попитах тъпо.
— Съжалявам — усмихна се той, като грабна сако от стола. — Знам, че предпочиташ мазето. За мен… — Той огледа мрачно разкошната обстановка. — … това е стая за мъчения.
Излязохме навън и той спря насред площада и ме погледна усмихнато.
— Е, къде искаш да отидем?
Свих рамене.
— Искам да видя къде прочутите Салимбени ходят на вечеря.
Усмивката му се стопи.
— Не мисля така. Освен ако не искаш отново да вечеряш с Ева Мария.
Изражението ми му показа, че не исках и той продължи:
— Защо не отидем някъде другаде? Някъде в твоя квартал.
— Но аз не познавам никого в квартала на Бухала — възразих. — С изключение на братовчед ми Пепо. И нямам представа къде да ядем.
— Добре — кимна той. — По-добре никой да не ни притеснява.
Озовахме се в таверна „Ди Чеко“ на „Виа Чеко Ангиолери“, съвсем близо до музея на Бухала. Ресторантчето беше малко и претъпкано с хора от квартала. Всички порции, някои, сервирани в глинени гювечета, изглеждаха като домашно приготвени. Огледах се наоколо и не видях натруфени украси от гарнитури в полупразни чинии. Тук чиниите бяха пълни, а гарнитурите се намираха там, където им е мястото — в храната.
Пет-шест човека се смееха и разговаряха оживено. Никой не се притесняваше, че е прекалено шумен или може да изцапа бялата покривка. Сега разбрах защо Алесандро искаше да отиде на място, където никой не го познаваше. Съдейки по начина, по който околните канеха всичките си познати да се присъединят към тях и викаха възмутено, ако им откажеха, явно бе трудно да вечеряш в интимна обстановка в Сиена. Докато вървяхме към един тих ъгъл, забелязах облекчението в очите на Алесандро, когато установи, че не познава никого тук.
Веднага щом седнахме, той бръкна в джоба на сакото си, извади кинжала на Ромео и го сложи на масата.
— Изглежда ти дължа извинение — промълви той почти неохотно.
— Е, не прекалявай — отвърнах, като забих нос в менюто, за да прикрия усмивката си. — Чел си досието ми. Все още съм заплаха за обществото.
Но той все още не бе готов да приеме думите ми с лекота и известно време седяхме в мълчание, като се преструвахме, че изучаваме менюто и от време на време докосвахме кинжала.
Чак след като келнерът постави пред нас бутилка вино и чиния с ордьоври, Алесандро се усмихна и вдигна чашата си.
— Надявам се, че този път ще ти хареса повече. Виното е същото, но бутилката е друга.
— Основното ястие също ще бъде значително по-добро — отговорих, като чукнах чашата си в неговата. — А ако не бъда преследвана боса из улиците по-късно, значи вечерта ни е успешна.
Той се намръщи леко.
— Защо не се върна в ресторанта?
— Съжалявам — ухилих се аз, — но снощи зловещият Бруно бе по-добра компания от теб. Поне през цялото време вярвал, че съм Жулиета Толомей.
Алесандро отмести очи настрани и осъзнах, че съм единствената, която оценяваше комедийния елемент в ситуацията. Знаех, че той има чувство за хумор с предостатъчно сарказъм, но в момента очевидно не искаше да му напомнят за поведението му, което бе далеч от джентълменството.
— Когато бях на единайсет години — най-после заговори той, — прекарах едно лято с баба и дядо тук в Сиена. Имаха великолепна ферма. Лозя. Коне. Прекрасно място. Един ден баба и дядо имаха гостенка. Американка. Даяна Толомей. Беше с двете си малки дъщери, Жулиета и Джианоза…
— Чакай! — прекъснах го. — Имаш предвид мен?
Той ме изгледа и се усмихна.
— Да. Ти беше много малка и… дебеличка.
Пренебрегвайки възраженията ми, Алесандро продължи:
— Баба ми нареди да си играя с теб и сестра ти докато възрастните си поговорят и аз ви заведох в конюшнята, за да ви покажа конете. За съжаление, ти се уплаши и падна върху една вила за сено. Беше ужасно — поклати глава той. — Пищеше и навсякъде имаше кръв. Отнесох те в кухнята, но ти риташе и плачеше, а майка ти ме изгледа, сякаш те бях наранил нарочно. Слава богу, баба ми знаеше какво да направи. Даде ти голям сладолед и те заши, както бе правила с децата и внуците си безброй пъти.
Алесандро отпи от виното си и завърши.
— Две седмици по-късно родителите ми прочетоха във вестника, че Даяна Толомей загинала при автомобилна катастрофа заедно с дъщерите си. Бяха съсипани.