Изгледах го с присвити очи.
— Знаех си, че няма да разбереш! Когато ние…
— Разбирам — прекъсна ме той. — Тя се забавлява, така че ти не можеш да го правиш. Тя се наслаждава на живота, значи ти не можеш да му се наслаждаваш. Лоша работа е, че са измислили такъв закон.
— Слушай — казах упорито, — за Джанис Джейкъбс най-важният човек на света е Джанис Джейкъбс. Готова е да прекара всекиго, за да си осигури нещо. Тя е от хората, които… — Замълчах, осъзнала, че и аз не исках да навлизам в неприятни спомени тази вечер.
— Ами Джули Джейкъбс? — попита Алесандро, като напълни чашата ми догоре. — Кой е най-важният човек за нея?
Вторачих се в усмивката му, за да се уверя, че не ми се подиграваше.
— Чакай да отгатна — облегна се назад той. — Джули Джейкъбс иска да спаси света и да направи всички щастливи…
— Но в този си стремеж прави всички нещастни — завърших вместо него. — Включително себе си. Знам какво си мислиш. Смяташ, че целта не оправдава средствата и рязането на главите на малки русалки не може да предотврати войните. Знам го. — Въздъхнах. — Знам го много добре. Но ми бяха нужни няколко години, за да го разбера.
Изгледах го раздразнена от веселието му. Не се усмихваше, но очите му проблясваха.
— Какво е толкова смешно?
— Ти — отговори Алесандро. — Наистина си Толомей. Спомняш ли си? Аз ще бъда безжалостен! Като свърша с мъжете, ще се заема с момите…
Когато видя, че познах цитата, усмивката му се разшири.
— До една ще ги изпребия…
— Изненадваш ме — казах и кръстосах крака. — Не предполагах, че знаеш „Ромео и Жулиета“ наизуст.
Той ми намигна.
— Само откъсите за битки.
— Странно, но аз знам цялата пиеса. — Признах. — Винаги съм я знаела. Дори още преди да знам какво всъщност е. Беше като глас в главата ми. — Засмях се. — Не знам защо ти разказвам всичко това.
— Защото — отвърна той сериозно, — едва сега откриваш коя си. И всичко започва да си идва на мястото. Всичко, което си направила или си избрала да не правиш… сега го разбираш. Това е, което хората наричат съдба.
Облегнах глава на ръката си.
— Откъде знаеш всичко това?
Той се усмихна.
— Знам съдбата си от години. А ако я забравя, Ева Мария бързо ще ми напомни. Но никога не съм одобрявал идеята, че бъдещето ти е предопределено. Цял живот се опитвам да избягам от съдбата си.
— И успя ли?
Той се замисли.
— За известно време. Но провидението винаги те настига. Независимо колко далеч си отишъл.
— А ти надалеч ли отиде?
Усмивката му се стопи.
— Много далеч. Чак до ада.
— Винаги съм се чудила какъв е адът. — Усмихнах се леко с надеждата да чуя повече.
Но Алесандро не навлезе в подробности. Очевидно темата не му беше приятна. Умирах си да узная още нещо за миналото, но не исках да провалям вечерята, затова просто попитах:
— Там по-горещо ли е от тук?
Той си пое дъх.
— Ужасно горещо. И пълно с дяволи. А официалният език е английски.
Засмях се.
— Звучи като Вашингтон. Може би трябва да остана тук.
Той кимна.
— Може би трябва да го направиш.
След вечеря, Алесандро настоя да ме изпрати до хотела! Вече бе спечелил спора за сметката в ресторанта, затова сега дори не се възпротивих.
— Знаеш ли — каза той, докато вървяхме в тъмнината, — навремето бях същият като теб. Мислех, че трябва да се бориш за мир и да се жертваш в стремежа си към идеален свят. Сега обаче знам как е по-добре — погледна ме той. — Остави света на мира.
— Да не се опитвам да го направя по-добър?
— Не принуждавай хората да станат идеални. Ще си умреш опитвайки се.
Усмихнах се.
— Въпреки факта, че братовчед ми е в болницата, където го шамаросват разни лекарки, си прекарвам чудесно. Жалко, че не можем да бъдем приятели.
Алесандро се изненада.
— Не можем ли?
— Очевидно не — отговорих. — Какво ще кажат другите ти приятели? Ти си Салимбени, а аз — Толомей. Предопределено ни е да сме врагове.
Той се засмя широко.
— Или любовници.
Засмях се и аз.
— О, не! Ти си Салимбени, а Салимбени е бил шекспировият Парис — богаташът, който искал да се ожени за Жулиета, а тя вече била тайно омъжена за Ромео.
— А, да, сега си спомням — усмихна се Алесандро. — Богатият, красив Парис. Това съм аз?