— Така изглежда. — Въздъхнах театрално. — Да не забравяме, че предшественицата ми, Жулиета Толомей, била влюбена в Ромео Марескоти, но принудена да се сгоди за злия Салимбени, твоя предшественик!
— И аз ли съм злодей? — доволно попита Алесандро. — Богат, красив и зъл. Тази роля започва да ми харесва.
Той се замисли за момент, после добави:
— Честно казано, винаги съм смятал Парис за по-готин тип от Ромео. Според мен, Жулиета е била глупачка.
Заковах се насред улицата.
— Моля?
Алесандро спря до мен.
— Помисли само. Ако Жулиета се беше запознала първо с Парис, щеше да се влюби в него. И щяха да си живеят щастливо до края на живота. Била е готова да се влюби.
— Не е вярно! — възразих енергично. — Ромео бил сладък…
— Сладък? — завъртя очи Алесандро. — Кой мъж е сладък?
— И отличен танцьор.
— Ромео имал оловни крака! Той самият го е казал!
— Но най-важното — заключих — е, че е имал хубави ръце.
Алесандро ме изгледа шокирано.
— Разбирам — кимна той. — Имал хубави ръце. Значи това е материалът, от който са направени великите любовници?
— Според Шекспир е — потвърдих, като погледнах ръцете му, но той ги скри в джобовете си.
— Наистина ли искаш да живееш в съответствие с Шекспир? — попита Алесандро.
Сведох очи към кинжала. Идиотска работа бе да го разнасям по този начин, но беше прекалено голям и не се побираше в чантата ми, а не исках отново да моля Алесандро да го носи.
— Не е задължително.
Той също погледна кинжала и разбрах, че мислим по един и същи начин. Ако Шекспир беше прав, това бе оръжието, с което Жулиета се бе самоубила.
— Защо тогава не напишеш историята отново? — предложи Алесандро.
Вторачих се в него изненадано.
— Имаш предвид „Ромео и Жулиета“?
Той се усмихна накриво.
— И стани моя приятелка.
Разгледах внимателно профила му в тъмнината. Бяхме прекарали цяла вечер в приказки, но все още не знаех почти нищо за него.
— При едно условие — отговорих. — Ако ми разкажеш повече за Ромео.
Съжалих за думите си веднага след като ги изрекох, тъй като забелязах затормозеното му изражение.
— Ромео, Ромео — изсумтя той. — Винаги Ромео. Затова ли дойде в Сиена? Да намериш сладкия тип с хубавите ръце? Мъжа, когото Жулиета е предопределена да обича? Е, страхувам се, че ще се разочароваш. Той няма нищо общо с онзи Ромео от фантазиите ти. Повярвай ми, истинско копеле е. Ако бях на твое място… — усмихна се той, — този път щях да споделя балкона си с Парис.
— Не възнамерявам да споделям балкона си с никой от двама ви — отвърнах заядливо. — Искам само да си върна знамето, а доколкото разбирам, Ромео е единственият, който има мотив за кражбата. Ако не мислиш, че той е виновен, кажи ми и ще сменя темата.
— Добре — кимна Алесандро. — Не мисля, че той го е откраднал. Вярвам, че Бруно Карера е работил за някой друг. Но това не означава, че Ромео е чист. Чу братовчед си: Ромео има кръв по ръцете си. Хората смятат, че е прокълнат. И аз също. А и всички искат да повярват, че е мъртъв.
— Какво те кара да мислиш, че не е?
Той сви рамене.
— Чувствам го.
— Имаш нюх за долни типове?
Алесандро почти се усмихна.
— Имам нюх за съперници.
Директор Росини се прекръсти, когато ме видя да влизам в хотела.
— Госпожице Толомей! Слава на бога! В безопасност си! И…
Едва сега той забеляза Алесандро зад гърба ми.
— Добър вечер, капитане! Проблем ли има?
— Не, няма проблеми — отговори Алесандро, както бе постъпил и преди.
— Братовчед ти звъня безброй пъти от болницата — продължи директор Росини забързано. — Каза, че си в лоша компания. Къде беше?
Намръщих се леко.
— Както виждаш в най-добри ръце съм.
— Вторите по доброта — поправи ме Алесандро ухилено. — Поне засега.
— Освен това ме помоли да ти кажа — продължи Росини, — да прибереш кинжала на безопасно място.
Погледнах оръжието в ръката си.
— Дай ми го — предложи ми Алесандро. — Ще се погрижа за него.
— Да — съгласи се директор Росини, — дай го на капитан Сантини. Не искам повече обири тук.
Подадох кинжала на Алесандро и видях как изчезва за пореден път във вътрешния му джоб.
— Ще се върна утре в девет часа — каза ми той. — Не отваряй на никого другиго.