— Дори и балконската си врата?
— Специално балконската ти врата.
Сгуших се в леглото с документа от кутията на майка ми, наречен „Родословното дърво на Жулиета и Джианоза“. Бях го преглеждала и преди, но не го намирах за особено интересен. Сега, след като Ева Мария ми обясни, че Жулиета Толомей е предшественицата ми, внезапно разбрах защо майка ми се е интересувала от родословното ни дърво.
В стаята ми все още цареше пълна бъркотия, но никак не ми се занимаваше с багажа. Поне разбитите стъкла бяха изчезнали и бе монтиран нов прозорец. Ако някой искаше да проникне в стаята ми тази вечер, щеше да му се наложи първо да ме събуди.
Развих дългия документ на леглото и прекарах доста време в опити да се ориентирам сред гората от имена. Не беше типичното родословно дърво, тъй като проследяваше корените ни само по женска линия и се занимаваше само с директната връзка между Жулиета Толомей от 1340 година и мен.
Най-после открих себе си и Джанис в края на документа, точно под имената на родителите ни:
„Джеймс Джейкъбс оо Роза Томази Мария Томази оо Грегъри Лойд
Даяна Лойд оо Патрицио Толомей
Жулиета Толомей Джианоза Толомей“
Засмях се доволно, когато прочетох, че истинското име на Джанис бе Джианоза — тя винаги бе мразила Джанис и упорито бе твърдяла, че това не е истинското й име, после се върнах в началото на документа и открих там същите имена:
„Жулиета Толомей Джианоза Толомей оо Мариото де Гампокорта
Франческо Сарацини оо Бела де Гампокорта
Федерико да Силва оо Жулиета Сарацини Джианоза Сарацини“
И така нататък. Списъкът беше толкова дълъг, че можех да го използвам за въжена стълба от балкона си. Впечатляващо бе, че стотици хора през вековете толкова грижливо бяха водили родословното дърво, започващо още от 1340 година с Жулиета и сестра й Джианоза.
От време на време двете имена — Жулиета и Джианоза — се появяваха заедно на родословното дърво, но всеки път с различно фамилно име. Никога обаче не носеха името Толомей. Интересното бе, че Ева Мария грешеше като твърдеше, че Жулиета Толомей е прапрапрабаба ми.
Според документа, всички ние — мама, Джанис и аз — произхождахме от сестрата на Жулиета, Джианоза и съпруга й Мариото де Гампокорта. Никъде в документа не се споменаваше Жулиета да се е омъжвала за някого, нито да е имала деца.
Изпълнена с мрачни предчувствия, най-после оставих документа настрани и се залових с другите текстове. След като вече знаех, че Джианоза Толомей е истинската ми прапрапрабаба, започнах да оценявам писмата на Жулиета до нея и коментарите на Джианоза за провинциалния живот далеч от Сиена.
„Имаш късмет, скъпа моя, че къщата ти е толкова голяма, а съпругът ти се движи трудно… копнея да съм на твое място, да се измъквам навън и да лежа по няколко часа на спокойствие на тревата.“
Най-после се унесох и спах дълбоко няколко часа, докато силен шум не ме събуди още по тъмно.
Тъй като все още бях замаяна от съня, минаха няколко секунди, докато осъзная, че чувах шум от форсиране на мотор точно под балкона ми.
Известно време лежах лениво, раздразнена от просташките дивотии на сиенските младежи, но постепенно разбрах, че под прозореца ми не вилнееше весела банда, а самотен рокер, който се опитваше да привлече нечие внимание. И, за съжаление, този някой вероятно бях аз.
Надникнах предпазливо през процепите в щорите. Не виждах много от улицата, но докато стоях и въртях глава във всички посоки, започнах да чувам шум навсякъде около мен в сградата. Очевидно останалите гости на хотела също ставаха от леглата си и отваряха прозорците си, за да видят какво, по дяволите, ставаше.
Окуражена от колективното възмущение, отворих френския прозорец и най-после го видях. Наистина беше моят преследвач, който чертаеше осморки с мотора си под уличната лампа. Не се съмнявах, че бе същият тип, който ме бе проследил вече два пъти. Веднъж, за да ме спаси от Бруно Карера, а другият път — да ме огледа през витрината на кафенето до фонтана с орела. Все още беше облечен в черно и с шлем на главата, а аз никога не бях виждала мотор като неговия.
В един момент, той обърна глава и ме забеляза. Форсирането позатихна и постепенно бе заглушено от гневни викове от другите прозорци и балкони на хотел „Чизарели“. Но рокерът не се трогна. Бръкна в джоба си, извади кръгъл предмет и го метна на балкона ми.
Предметът се приземи в краката ми и подскочи няколко пъти. Без повече опити за комуникация, непознатият ми приятел форсира дукатито отново и полетя напред. След секунда изчезна зад ъгъла. Ако не бяха останалите гости на хотела — някои ядосани, други — засмени, нощта отново щеше да потъне в тишина.