Останах на място за момент, вторачена в странния предмет, после се наведох да го вдигна. Пренебрегнах разочарованието на публиката, внесох го в стаята си и затворих вратата на балкона. Запалих лампата и открих, че беше топка за тенис, увита в дебела хартия, стегната с гумен ластик. Хартията бе плътно изписана. Силна, уверена ръка ми говореше с тъмночервено мастило. Ето какво казваше:
„Жулиета, прости ми за предпазливостта. Имам основателна причина. Скоро ще разбереш. Трябва да говоря с теб и да ти обясня всичко. Утре сутринта в девет часа ще те чакам на върха на кула «Манджиа». Не казвай на никого.“
V.I.
В нощта на фаталното „Палио“, трупът на младия Тебалдо Толомей бе положен в църква „Сан Кристофоро“ срещу „Палацо Толомей“. В израз на приятелство, господин Салимбени се отби там, за да покрие мъртвия герой със знамето и да обещае на скърбящия баща, че убиецът скоро ще бъде намерен. После той се извини и остави семейство Толомей на мъката им, като поспря за миг, за да се поклони на господ и да се възхити на съблазнителната фигура на Жулиета, коленичила в молитва пред ковчега на братовчед си.
Всички жени от семейството се събраха в църквата! Плачеха и се молеха заедно с майката на Тебалдо. Мъжете сновяха между църквата и дома и горяха от нетърпение да накажат Ромео Марескоти. От време на време, Жулиета чуваше части от приглушените им разговори и сърцето й се свиваше от ужас, а очите й се изпълваха със сълзи, когато си представеше мъжа, когото обичаше, заловен от враговете си и наказан за престъпление, което със сигурност не бе извършил.
— Предполагам, че наистина съжаляваш — каза леля й, като вдигна очи към нея и я видя да плаче над знамето, с което бяха покрили Тебалдо. — И трябва да съжаляваш! Ако не беше ти, проклетото копеле Ромео никога нямаше да посмее…
Преди да довърши изречението, Мона Антония избухна отново в сълзи, а Жулиета дискретно се отдръпна, за да не е в центъра на вниманието и седна на една пейка в по-тъмен ъгъл на църквата.
Докато седеше там самотна и нещастна, тя се изкуши да помисли, че би могла да се опита да избяга от „Сан Кристофоро“. Нямаше пари и човек, който да я защитава. Ако господ проявеше милостта си, можеше да намери ателието на маестро Амброджио. Но градските улици бяха пълни с войници, които издирваха Ромео, а пред входа на църквата бяха разположени стражи. Само призрак или ангел можеха да се измъкнат незабелязано.
По някое време след полунощ, тя вдигна очи и видя монах Лоренцо да поднася съболезнования на семейството. Гледката я изненада. Беше чула Толомей и хората му да говорят за францискански монах, който помогнал на Ромео да избяга веднага след надбягването, и бе приела, че този човек е бил монах Лоренцо. Сега, когато го видя да обикаля спокойно из църквата, утешавайки плачещите жени, гърдите й натежаха от разочарование. Който и да бе помогнал на Ромео, очевидно тя не го познаваше и надали щеше да се запознае с него.
След миг, монах Лоренцо я видя сама в ъгъла, коленичи до нея и промърмори:
— Прости ми, че се натрапвам в мъката ти.
Жулиета отговори тихо, за да не я чуе някой друг:
— Ти си най-старият приятел на мъката ми.
— Ще се утешиш ли, ако знаеш, че мъжът, когото обичаш, е на път към чужди земи, където враговете му никога няма да го открият?
Жулиета притисна ръка към устата си, за да потисне чувствата си.
— Ако наистина е в безопасност, тогава аз съм най-щастливото създание на земята. Но също и най-нещастното — добави тя с разтреперан глас. — О, Лоренцо, как ще живеем така — разделени? Само да можех да замина с него! Да бях сокол на ръката му, а не измъчена птичка в тази ужасна клетка!
Осъзнала, че говори прекалено високо и откровено, Жулиета се огледа нервно, за да провери дали някой не я бе чул. За щастие Мона Антония бе прекалено погълната от собствената си мъка, за да забележи нещо, а останалите й лели се бяха струпали около ковчега и оправяха букетите с цветя.