Монах Лоренцо я изгледа напрегнато през сключените си пръсти.
— Ако можеш да го последваш, би ли го направила?
— Разбира се! — бързо отговори Жулиета. — Бих го последвала из целия свят! Бих го последвала и в смъртта.
— Тогава се стегни — прошепна монахът, като сложи ръка на рамото й, — защото той е тук и няма да напусне Сиена без теб. Той е на пейката точно зад нас.
Жулиета обърна глава и видя монах, облечен в расо с качулка, коленичил зад нея. Лицето му бе напълно скрито от качулката. Ако не се лъжеше, това бе същата качулка, която монах Лоренцо я бе накарал да сложи, когато отидоха заедно в дома на Марескоти.
Едва успявайки да сдържи вълнението си, Жулиета огледа нервно лелите и братовчедите си. Ако някой откриеше, че Ромео бе тук, със сигурност нито той, нито монах Лоренцо, нито тя щяха да доживеят до изгрев-слънце. Беше прекалено дръзко за предполагаемия убиец да оскверни бдението над бедния Тебалдо, за да ухажва братовчедка му. Никой от семейство Толомей не би простил обидата.
— Да не си полудял? — прошепна тя, вторачена в коленичилата фигура. — Ако те открият, веднага ще те убият!
— Гласът ти е по-остър от мечовете им — оплака се Ромео. — Моля те, бъди мила. Това може да са последните думи, които някога ще ми кажеш…
Жулиета видя искреността в очите му, които проблясваха под качулката.
— Ако наистина мислиш това, което каза преди малко, вземи… — Той издърпа пръстена от пръста си и й го подаде. — Ето, давам ти този пръстен…
Жулиета ахна, но взе пръстена. Беше златен, гравиран с орела на Марескоти. Думите на Ромео „давам ти този пръстен“ превърнаха пръстена в брачната й халка.
— Господ да ви благослови и двамата завинаги! — прошепна монах Лоренцо, макар да знаеше, че „завинаги“ можеше да приключи още тази нощ. — Нека светците бъдат свидетели на щастливия ви съюз. Сега слушайте внимателно. Утре ще погребат Тебалдо в гробницата на Толомей, извън стените на града…
— Чакай! — възкликна Жулиета. — Няма ли да дойда с вас сега?
— Шшт! Невъзможно е — прекъсна я Лоренцо. — Стражите пред вратата ще те спрат. А тази вечер е прекалено опасно в града…
Звукът от шъткане, ги накара да потръпнат от ужас. Жулиета погледна нервно към лелите си и видя да й правят гримаси да мълчи и да не разстройва Мона Антония повече. Тя послушно сведе глава и сдържа езика си докато престанаха да я гледат. Тогава се обърна отново назад и погледна Ромео умолително.
— Не искам да се жениш за мен и да ме изоставяш! — замоли се тя. — Тази вечер е брачната ни нощ!
— Утре — прошепна той, като едва се сдържа да не я погали. — Утре ще си припомним всичко това и ще се посмеем.
— Утре — изхлипа Жулиета, — може никога да не настъпи!
— Каквото и да стане, ще бъдем заедно — увери я Ромео. — Като съпруг и съпруга. Кълна ти се. В този свят или в отвъдния.
Гробницата на семейство Толомей бе част от огромно гробище извън града. От древни времена, жителите на Сиена бяха погребвали мъртъвците си отвъд градските стени и всяко благородно семейство бе запазило или присвоило древна гробница със значително количество починали предци. Гробницата на Толомей се издигаше сред тях като мраморен замък. По-голямата част от постройката бе под земята, но над нея имаше грандиозен вход, напомнящ на гробовете на великите римски държавници, с които господин Толомей обичаше да се сравнява.
Десетки роднини и приятели дойдоха на гробището в този тъжен ден, за да утешат Толомей и жена му, полагащи първородното си дете в гранитния саркофаг, който Толомей преди бе предназначил за себе си. Беше мъчително да видиш как предават на земята толкова млад и здрав мъж. Нямаше думи, които да успокоят разплакалата майка, нито девойката, обречена на Тебалдо откак бе родена преди дванайсет години. Къде сега щеше да си намери подходящ съпруг, след като вече бе свикнала да мисли за себе си като за господарката на палат „Толомей“?
Но Жулиета бе прекалено разтревожена за собственото си бъдеще, за да изпитва съчувствие към тъгуващото си семейство. Беше и изтощена от липсата на почивка. Бдението продължи цяла нощ, а сега, късно следобед на следващия ден, когато надеждите за възкресение не се сбъднаха, Мона Антония изглеждаше готова да се присъедини към сина си в гроба. Бледа и измъчена, тя се опираше на ръцете на братята си и само веднъж се обърна към Жулиета с изкривено от омраза лице.
— Ето я и нея, змията в пазвата ми! — извика тя високо, за да я чуят всички. — Ако не бяха срамните ти покани, Ромео Марескоти никога нямаше да посмее да вдигне ръка срещу този дом! Погледнете коварното й лице? Погледнете тези фалшиви сълзи! Обзалагам се, че не са за моя беден Тебалдо, а за убиеца му Ромео!