Тя се изплю на земята, за да прогони отвратителния вкус, останал в устата й от споменаването на името на убиеца.
— Време е да действате, братя! Не стойте повече като уплашени овце! Зловещо престъпление бе извършено срещу семейство Толомей, а убиецът се мотае из града и си мисли, че стои над закона… — продължи тя, като извади лъскав нож от шала си и го размаха във въздуха. — Ако сте мъже, преровете града и го намерете, където и да се крие, и позволете на скърбящата майка да забие острието в черното му сърце!
След избухването си, Мона Антония се отпусна отново в ръцете на братята си и остана там докато полагаха сина й в гробницата.
По време на погребението, Жулиета оглеждаше внимателно всяка ниша в древната гробница и се опитваше да открие удобно скривалище. Планът на монах Лоренцо беше тя да остане скрита в гробницата след церемонията, да изчака там сама падането на нощта, когато щеше да е безопасно за Ромео да дойде и да я вземе. Монахът й бе обяснил, че това бе единственото място, където стражите на Толомей нямаше да бъдат нащрек, а тъй като гробището се намираше отвъд градските стени, придвижването на Ромео нямаше да е ограничено от постоянния страх от залавяне.
След като се измъкнеха от гробницата, Жулиета щеше да придружи Ромео в изгнанието му и, веднага щом пристигнеха в чужда земя, щяха да напишат тайно писмо на монах Лоренцо, за да му разкажат за себе си и да го окуражат да се присъедини към тях при първия удобен случай.
Това бе планът, за който се споразумяха снощи в църквата и Жулиета въобще не се сети да обмисли подробностите му преди да настъпи моментът, когато трябваше да се задейства. Разтреперана от страх, тя огледа запечатаните саркофази и се зачуди как щеше да успее да се скрие между тях без да я видят и чуят.
Чак в края на церемонията, когато свещеникът подкани всички да се помолят заедно, Жулиета видя шанса да се отдръпне назад от опечалените си братовчеди и да се скрие зад най-близкия саркофаг. Свещеникът завърши церемонията с „амин“. Без да се колебае, тя бързо се възползва от възможността да потъне по-дълбоко в сенките. Пълзеше на ръце и колене, разтреперана от допира до студената влажна земя.
Докато седеше облегната на твърдия камък на саркофага и се опитваше да не диша, членовете на погребалната процесия напуснаха гробницата един по един, поставиха свещите си на малкия олтар под краката на Христос и поеха по дългия път към дома си. Само няколко човека бяха спали след надбягването предишния ден и, както монах Лоренцо бе предположил, никой не си направи труда да се увери, че броят на хора, които излизаха от гробницата отговаряше на влезлите в нея. Все пак, кой жив би решил да остане на това зловещо място, затворен зад тежката врата, която не можеше да се отвори отвътре?
След като всички излязоха, вратата се затвори шумно. Въпреки малките пламъчета на свещите на олтара, Жулиета бе обгърната от пълна тъмнина.
Седнала на пода на гробницата, Жулиета бавно започна да осъзнава, че смъртта бе най-вече въпрос на чакане. Тук лежаха благородните й предшественици и търпеливо очакваха божественото потрепване по капака на саркофага, което щеше да издигне душите им към живот, който дори не си бяха представяли докато бяха живи.
Някои щяха да излязат облечени в рицарски брони, вероятно с някой липсващ крайник или око, а други — в нощниците си, бледи и покрити с циреи. Трети щяха да са плачещи бебета или майките им, потънали в кръв…
Макар Жулиета да не се съмняваше, че всички заслужаващи щяха да дочакат небесното потропване, видът на древните саркофази и мисълта за труповете в тях я изпълваха с ужас. Срам за мен, помисли си тя. Срамно е, че се страхувам да чакам Ромео сред каменните ковчези. Какво са няколко часа пред вечността?
Когато вратата на гробницата най-после се отвори, повечето свещи на олтара бяха изгорели, а няколкото останали хвърляха зловещи сенки, по-страшни от тъмнината. Убедена, че Ромео бе пристигнал, Жулиета се втурна към спасителя си, жадна за нежното му докосване и глътка чист въздух.
— Ромео! — извика тя. — Слава богу!
Но пред вратата стоеше не Ромео, а господин Салимбени с факла в ръка.
— Изглежда страдаш безмерно заради смъртта на братовчед си — каза подигравателно той. — Но пък не виждам сълзи по розовите ти бузи. Възможно ли е… — Той слезе няколко стъпалата, но се намръщи отвратен от миризмата. — … сладката ми булка да се е побъркала? Страхувам се, че е така. Страхувам се, че ще трябва да те търся в гробищата, скъпа, и да те намирам как си играеш с кокали и черепи. Но… — ухили се той, — аз не се ужасявам от подобни игри. Наистина смятам, че ние с теб ще си подхождаме чудесно.