V.II.
Гледана от върха на кула „Манджиа“, „Пиаца дел Кампо“ приличаше на портокалово резенче, забучено на чаша за коктейл. Или пък бях прекалено наивна. След всичко, което ми се случи от пристигането ми в Сиена, може би бе по-точно да мисля за площада във формата на полумесец като за дантелено ветрило, прикриващо лицето на непозната жена.
Но тази сутрин не бях в поетично настроение, тъй като прекарах нощта в сълзи за Ромео. Не за Ромео, моторизирания ми спасител, а за любимия на предшественицата ми, пребит и ранен от Салимбени и оставен да кърви до смърт в мрачна гробница през август 1340 година. Или пък по-правилно е да се каже, че плачех за Жулиета, неуспяла да помогне на мъжа, когото обичаше, и завършила живота си в ноктите на омразен враг. Нищо в дневника на маестро Амброджио не навеждаше на мисълта, че средновековният Салимбени е имал опрощаващи качества като щедростта на Ева Мария и зашеметяващия чар на Алесандро. А и дори да ги бе притежавал, това не променяше факта, че брутално бе убил всички, които Жулиета бе обичала, с изключение на монах Лоренцо и сестра й Джианоза.
Още не бях приключила дневника на маестрото, но намаляващият брой страници ми подсказваше, че горчивият край наближаваше. Страхувах се, че за Ромео и Жулиета нямаше да има щастлив живот. Не литературната измислица, а фактите бяха превърнали любовта им в трагедия. Ако бях хранила и най-слабата надежда, че ще изчезнат заедно в залеза и цялото убийство-самоубийство щеше да се окаже само интересна приказка, то тази надежда вече бе само точка от списъка ми с желания заедно със световния мир, белите понита и пълното премахване на дълга.
Не разбирах обаче защо не бях в по-добро настроение, докато стоях в кулата и чаках моторизирания Ромео да се появи. Ако наистина бе наследник на средновековния Ромео, тогава аз — Жулиета Толомей — би трябвало да беснея от радост при мисълта, че най-после щях да се запозная с него. Бяха изминали повече от шестстотин години откак предшествениците ни били разделени при жестоки обстоятелства, а оттогава досега трагичната им любов бе станала най-великата любовна история в света.
Защо не се вълнувах? Защо не изпитвах възбуда при мисълта, че една от историческите ми фигури, несъмнено най-важната, като се имаха предвид гените ми, бе оживяла най-после? Още откак маестро Липи ми каза, че нощем из Сиена броди съвременен Ромео Марескоти, почитател на виното и изкуството, тайничко си мечтаех да се срещна с него.
Но сега, когато посланието му, изписано с червено мастило и подписано със замах, бе пред мен, изпитвах само неприятно усещане за гадене. Точно онова, което усещаш, когато предаваш човек, чието добро мнение за теб не искаш да загубиш.
Този човек бе зашеметяващо красивия и очарователно арогантен Алесандро. Да, той беше Салимбени и никак не харесваше моя Ромео, но усмивката му бе толкова искрена и чаровна, че вече си падах по него.
Но това пък бе абсурдно. Познавахме се само от седмица и през повечето време почти се бяхме хванали за гушите. Дори Ромео и Жулиета — истинските — не можеха да се похвалят с подобна първоначална враждебност. Иронично е как историята на предшествениците ни се повтаряше и ни караше да приличаме на шекспирови герои, като в същото време променяше ъглите в любовния триъгълник.
Но пък веднага щом си признах увлечението по Алесандро, започнах да изпитвам съжаление към онзи Ромео, с когото предстоеше да се запозная. Според братовчед ми Пепо, той бе изчезнал в чужда страна, за да избяга от злобата, прогонила него и майка му от града. А каквато и да бе целта на завръщането му в Сиена, вероятно рискуваше много с предложението си да се видим днес. Само заради това му дължах благодарност.
Дори и да не беше равен на Алесандро — как въобще бе възможно да има двама такива мъже в света, да не говорим за един малък град, — поне можех да му дам шанс да ме ухажва, ако искаше да го направи, а не упорито да затварям сърцето си за него, както бе постъпила Жулиета с Парис след запознанството си с Ромео. Все пак, като се имаше предвид откачената ми идея, че ще умра млада, вероятно следващата ми стъпка трябваше да е да тръгна с откачалник с мотор. Или пък просто си правех прибързани заключения? Може би Ромео искаше само да поговори с мен. Ако бе така, определено щях да почувствам облекчение.