Най-после чух стъпки по стълбите, надигнах се, пригладих роклята си и се подготвих за легендарната среща. Мина известно време докато героят ми се изкачи до върха на витата стълба, а докато стоях и го чаках, заслушана в тежкото му дишане и влаченето на краката му, си помислих, че съм в много по-добра форма от него.
Най-после задъханият ми преследвач се появи с кожено яке в едната ръка и шлем в другата. Внезапно всичките ми разумни мисли се изпариха.
Беше Джанис.
Трудно е да се определи точният момент, когато отношенията ми с Джанис се влошиха. Детството ни бе пълно с конфликти — така е при повечето хора — но мнозинството от тях достигат до зрелост без да изгубят напълно любовта на братята или сестрите си.
С нас не беше така. Сега, на двайсет и пет години, вече дори не помнех кога бях прегръщала сестра си за последен път. Не можех да си припомня дори един час, прекаран без заяждане. Винаги когато се видехме, се превръщахме в осемгодишни хлапета и се връщахме към най-примитивните форми на разправии. „Защото аз казах така!“ и „Аз го взех първа!“ бяха изрази, които повечето хора щастливо оставят зад себе си. За мен и Джанис обаче те бяха философските основи на отношенията ни.
Леля Роза вярваше, че постепенно контактите ни ще се уравновесят, стига да има справедливо разпределение на любов и шоколади. Когато се обръщахме към нея за правосъдие, тя се изморяваше от аргументите ни още преди да ги изслуша и ни отговаряше по стандартния начин, че трябва да сме мили една с друга.
— Хайде сега — казваше тя, като протягаше ръка към кристалната купа с бонбони, която стоеше до креслото й, — бъдете добри момичета! Джули, бъди мила с Джанис и я остави да вземе на заем… каквото и да беше… куклата, книгата, колана, чантата, шапката, ботушите, за да имаме малко спокойствие, за бога.
Неизбежно се оттегляхме не сдобрени, Джанис се хилеше доволно на загубите ми и собствените си незаслужени придобивки. Причината да иска моите неща бе, че нейните бяха счупени или развалени и й бе много по-лесно да превземе моите, отколкото да спести малко пари и да отиде да си купи собствени. И така се отдалечавахме от креслото след поредното преразпределяне, което ми бе отнело моите вещи и ме бе оставило само с един бонбон, докато и ръцете и устата на Джанис бяха пълни. Въпреки вечните й дрънканици за справедливост, леля Роза постоянно предизвикваше неприятни последици. Цялата дяволска пътека на детството ми бе постлана с добрите й намерения.
Когато влязох в гимназията, вече дори не си правех труда да ходя при нея за помощ, а се втурвах в кухнята при Умберто, който вечно остреше ножове под звуците на оперна музика. Оплаквах се с постоянното „не е справедливо“, а той неизбежно ми отговаряше: „Кой ти каза, че животът е справедлив?“. След като най-после се успокоявах, той ме питаше какво искам да направи по въпроса.
Пораснах, помъдрях и разбрах, че правилният отговор на въпроса му е: „Нищо. Трябва да го направя сама“. И беше вярно. Не тичах при него, защото исках да хване Джанис и да я метне в клозета, макар че това щеше да е чудесно, а защото по своя си начин Умберто ми казваше, че съм по-добра от нея и заслужавам повече от живота. Но пък твърдеше, че зависело от мен да го получа. Единственият проблем бе, че никога не ми обясни как.
Струваше ми се, че цял живот бях тичала наоколо с подвита опашка, опитвайки се да изровя кокали, които Джанис не можеше да открадне или препикае, но независимо къде заравях съкровищата си, тя вечно ги подушваше и ги обезобразяваше.
Ако пазех новите си сатенени балетни пантофки за рецитала в края на сезона, отварях кутията и откривах, че Джанис ги бе обувала и воняха на краката й. А когато прекарах седмици в изработване на колаж с олимпийските златни медалисти за часа по рисуване, тя го обезобрази с лика на герой от рисувано филмче.
Независимо колко далеч избягвах и в колко гнилоч се валях, за да прикрия мириса на следите си, Джанис дотичваше при мен с изплезен език и си свършваше работата на пътеката ми.
Докато стоях в кулата, внезапно си припомних всички причини, поради които мразех сестра си. Стори ми се, че някой бе отворил огромен бележник с лоши спомени в главата ми и почувствах гняв, какъвто не бях изпитвала в ничия друга компания.
— Изненада! — извика тя, като направи театрален реверанс.
— Какво, по дяволите… — процедих разгневено. — Какво си мислиш, че правиш тук? Ти ли ме преследваше на онзи абсурден мотор? И писмото… — Завъртях очи. — За колко тъпа ме смяташ?