Леля Роза казваше, че назначила Умберто заради черешовия му пай. И макар това да бе вярно донякъде — той винаги правеше великолепни десерти — истината бе, че тя бе безпомощна без него. Той се грижеше за всичко — кухнята, градината, поддръжката на къщата. А най-възхитителното бе успехът му да ти вдъхне чувството, че работата му е нищо в сравнение с титаничните задачи, с които леля Роза се бе нагърбила. Например подреждането на цветя или търсенето на сложни думи в речника.
Истинският гений на Умберто бе способността му да накара всички ни да вярваме, че сме самостоятелни личности. Напомняше на Дядо Коледа, който обича да раздава подаръци на заспалите.
Както с повечето неща от детството ни, пристигането на Умберто в дома ни в Америка бе обвито в мълчание. Нито Джанис, нито аз помнехме време, през което той да не е бил около нас. А когато понякога лежахме будни при пълнолуние и се надлъгвахме относно спомените си от Тоскана, Умберто винаги присъстваше в картинката.
В известно отношение го обичах повече от леля Роза, тъй като винаги заемаше моята страна и ме наричаше „малката принцеса“. Никога не бе изричал думите на глас, но всички долавяхме неодобрението му към фалшивите маниери на Джанис и подкрепата му към мен.
Когато Джанис го молеше за приказка преди лягане, получаваше кратка морална проповед, завършваща с отсичането на нечия глава. А когато аз се свивах на пейката в кухнята, той ми подаваше специални бисквити от синия буркан и ми разказваше дълги истории за рицари, принцеси и заровени съкровища. След като пораснах достатъчно, за да разбирам, той ме уверяваше, че Джанис скоро щеше да бъде наказана. Където и да отидеше в живота, щеше да донесе със себе си неизбежното късче от ада, защото самата тя бе дявол и след време щеше да осъзнае, че е собственото си най-страшно наказание. Аз, от друга страна, бях принцеса и един ден щях да срещна красив принц и да открия вълшебно съкровище.
Как можех да не го обичам?
Минаваше обяд, когато най-после приключихме с новините. Джанис ми разказа всичко, което ченгетата й бяха казали за Умберто, по-точно Лучано Салимбени. Не беше много, но в отплата й разказах всичко, случило се след пристигането ми в Сиена, което определено беше много.
Отидохме да обядваме на „Пиаца дел Меркато“ в ресторант, който гледаше към красива зелена долина. Келнерът ни уведоми, че отвъд долината минава мрачната еднопосочна улица „Виа ди Порта Джустициа“, в края на която навремето екзекутирали престъпниците.
— Чудесно — каза Джанис, като облегна лакти на масата. — Нищо чудно, че дъртият Бърти нямаше желание да се върне тук.
— Все още не мога да повярвам — отвърнах и зарових мрачно храната си.
Видът на ядящата Джанис бе достатъчен да убие апетита ми, да не говорим за изненадите, които ми бе поднесла.
— Ако наистина той е убил мама и татко, защо не е убил и нас?
— Знаеш ли — отвърна Джанис, — понякога си мислех, че се готви да го направи. Сериозно. Имаше поглед на сериен убиец.
— Може да е изпитвал чувство за вина заради извършеното… — предположих.
— Или пък — прекъсна ме Джанис, — е знаел, че се нуждае от нас или поне от твоя смотан задник, за да получи кутията от господин Макарони и да намери статуята със сапфирените очи.
— Предполагам, че той може да е наел Бруно Карера да ме следи — опитах се да разсъждавам логично.
— Разбира се! — презрително завъртя очи Джанис. — И можеш да се обзаложиш, че той дърпа конците на малкото ти момченце.
Изгледах я убийствено.
— Надявам се не говориш за Алесандро?
— Хм, Алесандро — промърмори тя. — Трябва да призная, че той си заслужава чакането. Лошо, че вече е в съюз с Бърти.
— Отвратителна си — отвърнах бързо. — И грешиш.
— Наистина ли? — Тя не обичаше да греши. — Обясни ми тогава защо той проникна в хотелската ти стая.
— Какво?
— О, да… — ухили се тя и бавно натопи последния си залък в зехтин. — Онази нощ, когато те спасих от бандита Бруно, а ти се озова при художника… Алесандро се позабавлява сериозно в хотелската ти стая. Не ми ли вярваш? — попита тя, като бръкна в джоба си. — Виж това тогава.
Извади мобилния си телефон и ми показа серия мътни снимки на човек, който се катереше към балкона ми. Трудно бе да се каже дали наистина бе Алесандро, но последните няколко кадъра показваха кола, паркирана точно под стаята ми, и колата със сигурност бе неговата.
— Съжалявам — каза тя неискрено. — Знам, че това съсипва милата ти фантазия, но трябва да знаеш, че целта на малкото ти сладурче не е само буркана с мед.