След Франция — Токио. „Златните момичета“ на България са една от нашумелите атракции на световното изложение. Първата вечер — полупразиа зала. След шумния успех в САЩ и Франция — такъв студен душ. Момичетата просто не могат да раберат, че на едно световно изложение всичко е безкрайно интересно. Хората са се пръснали по хилядите примамки. Но иа следващата вечер залата вече е пълна. На по-следващата — ще се пръсне от народ. Момичетата започват да забелязват и някои постоянни посетители, които са тук всяка вечер. Сигурно те са разнесли мълвата, че техният спектакъл не бива да се пропуска. Японците, които в първата вечер са им се сторили студени, незаинтересовани от този спорт, сега са най-екзалтираните почитатели. Нашите хора тук се шегуват: „Ей, момичета, какво направихте? Хората ще забравят за чудесата на изложението покрай вас“. Разбира се, никой нищо не забравя на такова изложение трябва много неща да се видят, но тук, вече явно смятат, че атракцията на българките не бива да се пропуска…
Жулиета се връща страшно уморена и страшно щастлива. И страшно амбицирана за нова работа. „Хайде, момичета. Сега, каквото ни чака, не сте и сънували. Ще ни писнат ушите от работа.“ Шегува ли се треньорката? Такива успехи. Какво толкова има да работят? Нали хората така много ги харесват? „Да, но нали не трябва да се оставяме да омръзнем? Трябва да сменяме композициите. После, като ви гледах през цялото това време, си казвах — колко още могат тези мои момичета, как ще си ги направя още три пъти по-хубави…“ Да, но никак не е приятно след такива турнета, след като си свикнал да се движиш под звуците на тази най-сладка музика — аплодисментите, да ти викат: „Повтори! Къде мислиш? Повтори, ти казвам! Ето така. Не се влачи! Престани да бъркаш бе, момиче! Какво е това от тебе? Я се виж как играеш! Опъни ръката, така, още, още, още. Е, това е! Хайде сега го направи сто пъти. Точно така, както последния път. Всяко отклонение не се признава“. Три минути пред погледа на треньорката, после в ъгъла работа за техника. Не, никак не може да се сравни с триумфа в САЩ, Франция и Токио. Само че кой смее да възразява! Прави се това, което е казала, по сто пъти и толкова. Ако в тази „стотачка“ си се отпуснал и те види да грешиш — двеста пъти. Изтощителни, уморителни тренировки. Дни наред: „Вннмавай, внимавай! Не така!“ За едно, някъде между много неодобрения: „Браво! Това е! Я го повтори! Великолепно!“ И момичето вече хвърчи по терена. И го виждаш с нова сила. Заредено да понесе нови дълги неодобрения.
Идваше Хавана. Къде се скъса тази нишка, която свързваше Жулиета и Мария? Не ми се ще да се връщам на това, но то съществуваше, донесе им този разрив много горчивини, донесе им и голяма мобилизация. Това в крайна сметка беше един етап от развитието на нашата художествена гимнастика. Не зная как щяха да се развият събитията, ако всичко беше протекло нормално.
Жената е като плодно дръвче…
В съзнанието на гимнастическия свят Жулиета си остана като жена, която създава, воюва, побеждава. Дръзка, горда, недостъпна. Така изглеждаше на всички големи състезания след Копенхаген. Така искаше да изглежда. Твърдеше, че всичко се тренира, дори (и най-вече) треньорът е длъжен да се тренира. Да изработи своя линия на поведение. Да има точно определена позиция. Смяташе дори, че трябва да се появява на всички състезания с еднаква прическа. Нещо като герб, който в никой случаи не се мени. Каквото искаше — постигна го. Но имаше неща не в нейна власт. Животът й поднесе тежки огорчения, жестоки страдания.
Един такъв удар беше смъртта на малката й дъщеря. Илиана беше много нежно, много кротко бебе. Жулиета се въртеше около нея с особена любов. „Виж й пръстите — сигурно пианистка ще стане.“ Пръстите на самата Жулиета бяха изящни, така че нищо чудно в пръстите па дъщерята нямаше, но майките обичат да градят надежди върху всичко. „Виж как гледа, виж челото, виж как се усмихва. Има нещо в това дете!“ Как да няма? Коя ли майка не мисли, че в детето й има какви ли не заложби, какви ли не таланти? И ето че Жулиета отиде на един турнир в Хавана, а като се върна, детето беше болно. В „Пирогов“. Казаха, че на другия ден ще го изписват. Простуда някаква, минала, а когато отишли да го вземат, им съобщили, че през нощта е починало.
Жулиета не беше на себе си. Обвиняваше се, че е заминала за Куба, че е треньорка, а не нормална жена, майка, която седи край детето си. Този път главоболието дойде едва ли не като избавление — поне за малко отвличаше вниманието. Баба Стояна държеше тази нещастна глава в скута си, толкова отдавна неприласкана, и тихо, както само тя си знаеше, успокояваше.