Краткото планинско лято беше към своя край. Задаваше се есента. Осветените от луната ниви изглеждаха като покрити с пъстър килим, в който преобладаваше тъмнозеленият цвят, нарушаван от проблясващи жълти ивици. Полето мамеше с аромата си, защото картофите доузряваха и овесът започваше да налива класове. Дивата свиня усещаше този аромат. Заедно с малките тя се отправи към лакомството, но не тръгна привечер, а късно през нощта. Още от гората започна да изследва околността. В края на гората спря, като дълго се ослушваше и душеше. Малките нетърпеливо чакаха сигнал, за да се спуснат към овеса, който беше пред тях и дразнеше празните им стомаси. За голяма изненада на гладниците майката се обърна и ги поведе по края на гората. Нещо й се беше сторило подозрително или нещо не й хареса, но какво, малките предусещаха само смътно. Двеста крачки по-надолу се намираше друга овесена нива, вклинена в гората, която я заобикаляше от три страни. Майката ги поведе натам. Тя се ослуша, подуши въздуха и продължи. А малките се втурнаха сред овеса и започнаха да пируват.
Измина известно време, през което се чуваше само доволно грухтене и мляскане, а после луната освети и тази овесена нива. Майката се поколеба, но скоро, след като изгрухтя и даде сигнал за тръгване, от едно дърво изтрещяха два изстрела и припламна огън. Глиганчетата мигом се скупчиха около майката, която със скок ги отведе в близката гора под защитата на тъмнината. Когато се отдалечиха на достатъчно разстояние от нивата, майката спря и малките се подредиха край нея. Едно от тях липсваше. Чакаха го, докато нейното чувствително ухо не долови човешки гласове сред овеса — тогава дивата свиня продължи, защото разбра, че глиганчето няма да дойде. Друго от малките й куцаше с левия преден крак. Беше Силния. Той получи своето първо кръщение с огън и олово. Имаше късмет, че единствената сачма, която го беше улучила, не счупи костта и не проникна надълбоко в тялото. Ако беше достигнала белите му дробове, щеше да предизвика вътрешен кръвоизлив и смърт. Тъй че кръщението му донесе само болезнено възпаление, което от калта за няколко дни се излекува. Глиганчето научи ново правило: пази се от светлината и нивите, дори да те примамват с такива вкусни неща, като картофите и овеса.
Водени от грижовната си, опитна майка, от инстинкта, усещанията и от собствения си опит, малките растяха и ставаха по-самостоятелни. Въпреки това те спазиха обичая на дивите свине и прекараха заедно с майка си цялата зима и пролетта чак до времето, когато майката даде живот на следващото поколение. Тогава се разделиха и заживяха отделно. Техен признат водач стана Силния.
Силния, който се отличаваше не само със сила, но и със съобразителност и предпазливост, беше сигурен водач и защитник. През лятото живееше заедно с братята и сестрите си високо в планината, където беше тихо и безопасно. Но и тук те преживяха не едно премеждие. Една сутрин се излежаваха в гъсталака, който често посещаваха. В далечината дочуха звън на камбанки, който непрекъснато се усилваше. Приближаваше стадо овце. Това ни най-малко не ги обезпокои, защото овцете, които пасяха по поляните, неведнъж бяха преминавали покрай леговището им. Силния наостри слух. Лаят на кучето беше нов. Значи с овчаря вървеше друго, непознато куче. Когато Силния установи по лая, че кучето, както обикновено, подкарва овцете, престана да му обръща внимание и легна. Тази доверчивост му струваше скъпо. След малко някакво шумолене го събуди от дрямка. Едва свари да се изправи на крака, от храсталака изскочи дребно, рунтаво овчарско куче и с лай се нахвърли върху глиганчетата. Силния се втурна насреща му и го нападна. Кучето скочи върху него, но изведнъж отхвръкна, отблъснато от зурлата. Същевременно неголемите, но вече здрави бивници бяха наранили кожата върху гърдите му и тя кървеше. Кучето се отдръпна. Лаейки, то продължаваше да напада, но не се осмеляваше да скочи втори път върху глигана. Гледаше много-много да не се приближава, защото глиганът беше нащрек и постоянно обърнат срещу него. По този начин глиганът дълго задържа кучето. Когато Силния сметна, че братята и сестрите му са в безопасност, далеч зад склона, той се обърна и с пълна сила се затича след тях. Но кучето го настигна след двеста метра и се хвърли върху гърба му. Силния се извърна и кучето, прободено в плешката, кървящо и квичащо, се отправи обратно. Глиганът имаше късмет, че кучето беше младо и неопитно, защото някое старо овчарско куче можеше лесно да удуши Силния, който тогава тежеше четиридесет килограма.