В същото време с учудване установих, че онази част от мен, която бе останала вярна на Мелиса, водеше едно напълно автономно съществуване — с упорито примирение продължаваше да й принадлежи, без обаче да желае нейното завръщане. Писмата, които ми пишеше, бяха весели, в тях нямаше и следа от упреци или самосъжаление; дори долавях нейната пораснала самоувереност. Описваше малкия санаториум, в който се лекуваше, с неподозирано чувство за хумор и остро, наблюдателно око, надсмиваше се на докторите и другите пациенти, сякаш не бе една от тях, а страничен наблюдател. Върху листа хартия тя ми се струваше някак по-улегнала, сякаш съвършено различна жена. Отговарях на писмата й, доколкото успявах, но трудно ми се удаваше да прикрия трайния хаос, който управляваше моя живот; нито можех да й намекна за моята страст по Жюстин, с която живеех в друг свят от цветя, книги и идеи — един съвършено непознат за Мелиса свят. Средата по рождение й бе отнела всичко това, а не вродената й чувствителност. „Бедността те изключва от живота — подметна ми веднъж Жюстин, — а богатството те затваря в него.“ Тя обаче бе получила достъп и до двете разновидности на живота — този на лишенията, и този на благата, в резултат на което се чувстваше свободна да живее естествено.
И най-накрая тук, в оазиса, човек добиваше илюзията за блаженство, което по-лесно му убягва в условията на града. Ставахме рано всяка сутрин и работехме по строежа на параклиса, докато настъпи жегата. Тогава Несим се усамотяваше в малката обсерватория, за да се занимава с делата на своя бизнес, а ние с Жюстин се качвахме на колата и тръгвахме по вълнообразните пясъци към морето, за да се къпем и разговаряме. На около миля от оазиса морето бе образувало плитка и кръгла като медальон лагуна, край която, сгушена в гальовно извитата прегръдка на една дюна, стоеше тръстикова колибка с покрив от листа, служеща на къпещите се едновременно за сенчест подслон и съблекалня. Двамата с Жюстин прекарвахме голяма част от деня заедно. Спомням си, че тогава новината за смъртта на Пърсуордън бе още прясна и често си говорехме за него с най-добри чувства и страхопочитание, като че за пръв път се опитвахме да преценим един приятел, чиито качества бяха скрили от нас истинския му характер. Сякаш в смъртта си се бе отървал от принизената си земност и бе добил грандиозните пропорции на собствените си писания, които все по-често се явяваха пред очите ми, докато споменът за живия Пърсуордън все по-бързо избледняваше. Смъртта преобрази този човек, обяви го за друг, не за онзи досаден, макар и блестящ ум, безплоден и отегчителен, когото познавахме и от когото често гледахме да се отървем. Сега го виждахме единствено в кривото огледало на анекдота или помръкналата палитра на спомена. По-късно често чувах негови познати да питат дали е бил висок или нисък, дали е имал мустаци или не — тези прости нещица се оказаха най-силно заличени в паметта и никой не можеше да си спомни със сигурност как е изглеждал. Някои от най-близките му хора твърдяха, че очите му били зелени, други — че били кафяви… Чудно наистина, колко бързо човешкият портрет се разтваря в митичния образ, който сами си създаваме — в случая този, който Пърсуордън бе изградил за себе си в своята трилогия „Бог е шегаджия“.
В онези дни на ослепителна слънчева светлина ние разговаряхме като хора, които искат да уловят и фиксират спомена за него, преди да е засенчен от разрастващата се сянка на мита; говорехме за него — потвърждавахме, отричахме, сравнявахме, подобно на тайни агенти, които репетират камуфлажна версия; и всичко това, защото греховното човешко същество принадлежеше на нас, докато митът за него принадлежеше на света. И тогава научих от Жюстин как една нощ, докато гледал танцуващата Мелиса, казал: „Ако съществуваше и най-малката надежда да приеме, още утре бих поискал ръката й. Но тя е толкова невежа и съзнанието й е така деформирано от мизерията и лошия късмет, че няма да ми повярва и затова ще ми откаже.“