— Преди няколко дни, беше следобед, видях, че е в стаята си и влязох да си побъбрим. Не помня как стана дума, мисля, че си говорехме за това колко лошо спим и аз й разказах за своя кошмар… Или за това, което ти определяш като кошмар. Тя ме погледна и ми каза, че няколко дни по-рано е сънувала… много подобен сън. Ужасно се изплашила. Сънувала някакъв мъж, който нямал лице и чиито очи…
— Замълчи, за Бога.
— Какво ти става?
Неочаквано Елиса започна да се смее.
— Снощи ми се присъни нещо подобно… Боже мой…
— Смехът й се пропука като счупена черупка и тя неудържимо захлипа. Надя я прегърна.
Двете момичета останаха прилепени една до друга, като дишаха тежко, с тела, очертани на светлината на екрана. Елиса изпитваше страх: не онази смътна боязън, която беше усещала през целия ден, а конкретен, истински страх. И аз сънувах същия мъж. Какво ли може да означава всичко това…? Огледа се наоколо, към мрака, който ги обгръщаше.
— Не се притеснявай — каза Надя. — Положително ти си права, това са само кошмари… Една друга се плашим.
Сега дочуха гласове откъм коридора на бараката. Бланес, Марини… Очевидно изселването беше в ход.
В този миг вратата, свързваща двете лаборатории, внезапно се отвори и ги стресна. Жаклин Клисо се появи на прага, пристъпи няколко крачки, сякаш с намерението да прекоси стаята, и спря. На Елиса й направи впечатления нейният вид. Клисо изглеждаше така, сякаш се е хвърлила в басейн с главата надолу, както си беше с дрехите. Но мигом осъзна, че влагата, която слепваше косите към слепоочията й, която караше лицето й да лъщи и обилно мокреше пристегнатата й блуза, образувайки големи петна между гърдите и подмишниците, не беше вода. От палеонтоложката се лееше пот.
— Свърши ли, Жаклин? — Надя стана. — Как…?
— Виждали ли сте Картър? — прекъсна я Клисо с глас, който се стори прекалено рязък на Елиса. — Търсих го по радиостанцията два пъти, но не отговаря.
Двете девойки поклатиха глави в знак на отрицание. Елиса искаше да разбере какво е заключението на Клисо след огледа на трупа, ала не успя да я попита каквото и да било — вратата откъм коридора се отвори и Мендес им каза на завален английски:
— Съжалявам, трябва да се явите в залата за прожекции. Хеликоптерите всеки момент ще дойдат.
— Искам да видя господин Картър — каза Клисо. Отвори едно кошче за боклук и хвърли там лекарската хартиена маска. — Спешно е.
Но най-неочаквано Мендес се беше преобразил в Колин Крейг.
— Извинете, някоя от вас да е виждала госпожа Рос?
— Може би е в склада — каза Елиса.
— Благодаря.
Крейг отново любезно се усмихна и изчезна.
— Трябва да говоря с Картър, преди да си тръгнем оттук… — настоя Клисо, като се обърна към двете момичета. — Ако го видите, кажете му. Аз отивам да го потърся на пистата за хеликоптерите. — Тръгна по стъпките на Крейг и се загуби в коридора.
— Изглежда нервна — прошепна Надя.
— Всички сме така.
— Но тя не беше преди…
Елиса знаеше какво иска да каже Надя. Преди да види Розалин.
— Пак с твоите фантазии — й каза. Ала същевременно се питаше какво ли е открила Клисо в трупа на Розалин, за да иска така спешно да го съобщи. — Хайде, дай да оставим всичко така, както си беше…
Докато помагаше на Надя да изключат компютъра и да приберат архивите, си мислеше, че иска да се махне оттук. Внезапно островът бе станал непоносим за нея с цялата тази суетня из него, сноване на хора, бъркотия от военни. Копнееше отново да се почувства необезпокоявана в личната си свобода вкъщи или в нещо, което да прилича на дом.
— Ей сега идвам — каза Надя. — Имам да взема още някои неща от стаята си.
Разделиха се на стълбите и Елиса се отправи към изхода. Навън като че ли дъждът беше спрял, при все че облаците още не се бяха разпръснали. Въпреки това й се искаше да се покаже навън. Бараките я потискаха.
Мина покрай трапезарията и когато тъкмо се канеше да излезе, чу виковете.
Зараждаха се някъде изпод краката й. Почти ги усещаше как вибрират по подметките на обувките й, подобни на надигащ се земен трус. За миг не можеше да разбере какво става, но бързо проумя. Складът. Изтича към коридора, обаче той беше празен.
Всъщност не съвсем: Зилберг я беше изпреварил (а може би е бил там отпреди) и вървеше бързо към кухнята.