Стомахът й се сви на топка, докато следваше немския професор до помещението, където беше отворен трапът към склада. Зилберг се мушна в него и заслиза. До Елиса изникна някаква сянка.
— Какво става? — попита задъхано Надя. — Кой крещи така?
Зилберг беше спрял. Половината от тялото му се показваше от трапа и човек би казал, че изчаква, за да може да слезе, или че наблюдава нещо в краката си. Сега виковете бяха станали съвсем отчетливи и се смесваха с кашляне и мъчително дишане. Отначало Елиса реши, че викащата бе госпожа Рос, но гласът принадлежеше на мъж.
Тогава Зилберг направи нещо, което я изпълни с ужас: изправи едрото си тяло, изкачи назад трите стъпала от стълбата, по които бе слязъл, и се дръпна от трапа, кършейки огромните си ръце и люшкайки глава.
— Не… Не… Не… — стенеше той.
Видът на този грамаден мъж, хлипащ като дете и с лице, превърнато във восък, я разтърси повече, отколкото виковете. Но случилото се впоследствие беше още по-страшно.
От трапа се показаха други ръце в ръкавици. Беше един войник. Не носеше нито каска, нито автомат, но Елиса мигом го позна. Младият Стивънсън сякаш бягаше от нещо — изтича към стената до Зилберг, сетне към срещуположната, като се олюляваше подобно на боксьор, на когото са нанесли съкрушително кроше в схватка. Накрая се свлече на колене и взе да повръща.
Трапът си стоеше отворен, черен, търпелив и сякаш казваше: „Кой ще е следващият?“ Беззъба паст, зинала в очакване на плячка.
Елиса пристъпи натам, но някой рязко я блъсна и я отстрани.
— Не ви се позволява да влизате! — изрева Картър. Размахваше пистолет в ръка. — Останете тук! — В другата си ръка държеше запален фенер, който несъмнено беше също толкова, ако не и по-полезен от пистолета, защото когато слезе, мракът сякаш го погълна.
Сега в помещението се бяха събрали много хора — друг войник (Йорк), чиито ботуши и панталони бяха опръскани с кал, се мъчеше безуспешно да успокои Стивънсън; Бланес и Марини спореха за нещо с Бергети… Долу също цареше смут. Елиса различи ясно гласа на Колин Крейг. На стената! Нима не виждате! На стената!
Насред цялата олелия й се стори с почти пълна сигурност, че през всичкото това време бе викал именно Крейг.
Взе решението набързо. Отдели се от Надя и се пъхна в трапа. Спусна се машинално по първите стъпала.
Момент по момент, сцена по сцена, докато слизаше, тя отново преживя случилото се в ранната утрин — същия ужас от глъч и мрак, смут и сенки. С тази разлика, че сега й попречи да продължи напред не препятствие на пътя, а гледката пред нея.
Никога нямаше да може да я забрави. Щяха да минат години и тя щеше да си спомня всичко ясно, както го видя тогава, човек би казал, че в сравнение с него времето беше само илюзия, маска, прикриваща вечното и неотменимо настояще.
Картър беше долу, в хладилното помещение, и фенерът му беше единственото осветление в склада. Елиса видя силуета му да се откроява очертан от тази светлина. Останалото, това, което не беше част от черната сянка на Картър, имаше наситен, лепкав цвят, който сякаш покриваше изцяло стените, пода и тавана на помещението долу.
Червено.
Човек би казал, че някакъв гигантски звяр е погълнал Картър, който сега се намираше в търбуха на чудовището и очакваше всеки момент да бъде разкъсан.
Беше неспособна да продължи. Сцената я парализира. Застина на половината път по стълбата, също както Зилберг, и усети, че някой я сграбчва за ръката (беше някакъв войник — видя ръката му в ръкавица). Чу зашеметяваща поредица от команди на английски откъм дъното:
— Никой да не приближава…! Цивилните — вън! Вън всички проклети цивилни!
Ръцете, които я изтеглиха, я подхванаха за подмишниците и я измъкнаха отново на светло.
В този миг отекна гърмът и светлината беше неизмерима.
— Точно тогава всички умряхме — разказваше години по-късно Елиса на Виктор.
V.
Срещата
Бъдещето ни терзае, миналото ни оковава.
20
Мадрид,
11 март 2015 г.
23:51 ч.
— Изгубих съзнание. Спомням си кошмарното пътуване с хеликоптер. Ту идвах на себе си, ту отново изпадах в несвяст… Биха ми успокояващи. По пътя ми обясниха, че складът до бетонното укритие за военните, в който държали запалителни вещества, се взривил, тъй като при кацането си един от хеликоптерите изгубил контрол и се блъснал в него. Войниците Мендес и Ли, които по това време били навън, загинали при експлозията заедно с екипажа на хеликоптера. Военният сектор бил разрушен, а залата за управление понесла големи поражения. Лабораториите се превърнали в развалини. Колкото до нас — имали сме „късмет“. Така ни казаха. — Тя леко се изсмя. — Намирали сме се в безопасност в кухнята и това било истински „късмет“… Но това нямаше никакво значение, защото вече бяхме мъртви, без да го знаем. — След кратка пауза добави: