— Естествено, не ни разказаха цялата истина.
Виктор я видя как вдигна лявата си ръка и потръпна.
Следеше и най-малкото движение на Елиса от момента, в който тя го накара да влезе в тази сервизна зона и да паркира. Не че не й вярваше, но историята, която чуваше, нощта, която ги обгръщаше, и този огромен нож, който тя продължаваше да държи, в никакъв случай не го успокояваха.
Но Елиса само погледна електронния си часовник-компютър.
— Стана късно, наближава дванайсет. Предполагам, че имаш много въпроси, но преди това трябва да решиш… Ще ме придружиш ли на срещата?
Тайнствената среща в дванайсет и половина. Виктор беше забравил за нея, погълнат изцяло от невероятната история. Поклати глава утвърдително.
— Разбира се, щом ти… — заговори. Изведнъж собствената му сянка и нейната оживяха по тавана и страните на купето, озарени от светлина в задното стъкло. В същото време се чу свистенето на гуми по паважа.
— За Бога, тръгвай! — извика Елиса. — Да се махаме оттук!
За миг Виктор се изплаши, че няма да се справи в ролята на опитен шофьор, но действителността обори съмненията му. Завъртя контактния ключ, като почти едновременно с това даде газ. Джантите приклекнаха към асфалта и подскочиха с пищене, което накара във въображението му да проблеснат искри. След сръчна маневра успя да овладее колата.
Когато се върнаха на магистралата за Бургос, установи две неща — кое от кое по-приятни: микробусът или каквото и да беше онова превозно средство, което ги бе приближило изотзад, не ги следваше (може би бе чисто и просто съвпадение) и въпреки страха, който го караше да се тресе като стар будилник, зазвънял върху нощно шкафче, той започваше да осъзнава, че изживява най-великото приключение в живота си, и то заедно с Елиса.
Приключението на живота му.
Последната мисъл го накара да се усмихне и той дори си позволи да вдигне скоростта (никога не го беше правил) отвъд допустимите граници. Нямаше намерение да нарушава закона, искаше просто да направи изключение само за една нощ. Чувстваше се като човек, каращ бременна с контракции в родилното. Поне веднъж му беше разрешено.
Елиса, която се беше обърнала, за да гледа назад, отново се отпусна на седалката, дишайки шумно.
— Не са след нас. Още не. Вероятно можем… Нямаш ли електронен навигатор?
— Не, нито дори GPS или Галилей. Никога не съм имал желание да ползвам подобни изобретения. Имам класическа пътна карта в жабката… Дявол да го вземе, какъв страх… Не съм и предполагал, че ще успея да запаля и да изхвърча по този начин… — Намали малко скоростта, прехапвайки устни. — Луис „Ло-опера“ трябваше да ме види. — И поясни, обръщайки се към нея. — Говоря за брат ми.
Елиса не го слушаше. В продължение на около минута той я гледа как разгъва хартиените правоъгълници и търси нещо на жълтеникавата светлина в купето. Катраненочерната й коса, паднала отпред, му пречеше да се наслаждава на красивото й лице.
— Продължавай до Сан Агустин де Гуадаликс и после свий в отклонението към Колменар.
— Дадено.
— Виктор…
— Да?
— Благодаря.
— Няма нужда да го казваш.
Усети как пръстите й погалиха ръката му и си спомни как веднъж, през една зимна ваканция, която бе прекарал със семейството на брат си, неочакваната близост до огнището бе предизвикала подобни тръпки у него.
— Сега имаш право на въпроси и молби — промълви тя, като сгъна картата.
— Още не си ми казала какво всъщност се беше случило в склада. Твърдиш, че не са ви казали цялата истина…
— Веднага ще ти разкажа. Първо ще се опитам да разсея съмненията, които вероятно изпитваш във връзка с чутото досега.
— Съмненията, които вероятно изпитвам? Ако в този момент ме попиташ кой съм аз, уверявам те, че няма да знам със сигурност… Не зная откъде да започна. Всичко е толкова… не знам…