— Странно, нали? Най-странното нещо, което някога си чувал. И точно по тази причина трябва да се държим така, както никога не сме се държали. Ако искаме да разберем, трябва да бъдем странни, Виктор.
Сравнението му хареса. Още повече че го бе изрекло такова невероятно маце, облечено с дълбоко деколтирана тениска, черно яке с цип и джинси, с нож в ръката, докато летяха с двеста километра в час посред нощ. Да, странни. Ти и аз. Strangers in the night. Даде още малко газ. После си помисли, че на въпросната среща ще има и други хора и те няма да са сами. Това охлади леко ентусиазма му.
Осмели се да зададе един предварителен въпрос.
— Имаш ли доказателства за… за всичко това? Искам да кажа… Имаш ли някакво копие от снимките на динозаврите и… на онази жена в Йерусалим?
— Вече ти обясних, че не ни позволиха, да изнесем каквото и да било. А в „Игъл“ твърдят, че единствените копия са били унищожени при експлозията. Може би това е поредната лъжа, но тя най-малко ме вълнува.
— А как така научната общественост нищичко не подозира? Случило се е през 2005 година, преди десет години… Великите технологични постижения не могат да се крият толкова време…
Елиса обмисли отговора си.
— Научната общественост, това сме ние, Виктор. Мнозина от колегите ни през четирийсетте години са допускали възможността за производство на бомба с ядрено деление, но това не им е попречило да останат толкова изненадани, колкото и обикновените хора, при вида на хилядите взривени японци. Едно е да приемаш нещо за възможно и друго, съвсем различно, е да го видиш в действителност.
— Дори и така…
— Мили мой Виктор… — каза тя и той я стрелна с поглед. — Не си повярвал нито на дума от всичко, което току-що чу, нали?
— Разбира се, че ти вярвам. Островът, експериментите, снимките… Само че… това е прекалено много за мен за една-единствена нощ.
— Смяташ, че бълнувам.
— Не, не е вярно!
— Вярваш ли наистина, че е съществувал подобен проект Зигзаг?
Въпросът го накара да се замисли. Дали вярва? Тя му го беше описала с доста подробности, но дали той го беше осъзнал? Беше ли съумял да разчисти мозъчните си магистрали, за да поемат този поток от неправдоподобна информация? И най-сложното — беше ли проумял какво щеше да означава, ако това, което тя му каза, беше истина? Надничане в миналото… „Теорията за секвоята“ позволява да се разтварят струните на времето във видимата светлина и да се трансформира настоящият образ в образ от миналото. Струваше му се… Възможно. Невероятно. Фантастично. Логично. Абсурдно. Ако това беше истина, историята на човечеството беше направила решителен поврат. Ала как да повярва? Досега той знаеше единствено това, което и останалите му колеги — че теорията на Бланес е математически доста привлекателна, но почти невъзможна за доказване. Колкото до другите странни неща (тайнствени сенки, необясними смърти, призраци с бели очи), щом основата, върху която почиваха, му се струваше толкова безумна, как можеше да повярва в тях?
Реши да е искрен.
— Изобщо не вярвам… Тоест струва ми се нереално да съм научил за най-великото откритие след теорията за относителността преди половин час в собствената си кола на път за Бургос… Съжалявам, но не мога… Още не мога да го смеля. Но със същата увереност искам да ти кажа, че на теб ти вярвам. Въпреки… поведението ти, Елиса. — Преглътна слюнката си и изстреля всичко докрай: — Трябва да съм честен с теб: премислих много неща тази вечер… Още не знам всъщност от кого бягаме, нито защо носиш… такъв нож в ръка… Всичко това ме обърква и ме кара да се съмнявам в теб… и в себе си. Това, което ми представяш, самото ти държание, са като огромна загадка. Като йероглиф, най-сложният в живота ми. Но избрах едно решение. Моето решение гласи: „Вярвам ти, но точно в този момент не мога да повярвам в това, в което вярваш ти.“ Разбираш ли ме?
— Напълно и съм ти благодарна за искреността. — Чу я да въздиша дълбоко. — Няма нищо да сторя с този нож, кълна ти се, но сега точно не мога без него, както не мога и без теб. По-късно ще разбереш. Всъщност, ако всичко се развие така, както се надявам, след няколко часа ще си разбрал и ще ми вярваш.
Увереността в тона й накара Виктор да потръпне. Самотна табела посочваше пътя към Колменар. Излезе от магистралата и пое по тясно двупосочно шосе — толкова тъмно и опасно, колкото собствените му мисли. Нейният глас достигаше до него като насън.