— Ще ти разкажа останалото така, както ми го разказаха на мен. След пътуването с хеликоптер се събудих на друг остров. Намира се в Егейско море, по-добре е да не ти казвам името му. Отначало не виждах никого, само някакви хора, облечени в бели престилки. Казаха ми, че Черил Рос полудяла в резултат на Въздействието и се самоубила, след като слязла в склада на станцията на Нуева Нелсон… На мен това ми се стори абсурдно. Та нали малко преди това бях разговаряла с нея… Не можех да повярвам.
Виктор я прекъсна и й зададе въпроса, който най-много го вълнуваше.
— А Рик?
— Не пожелаха да ми говорят за него. През първата седмица не преставаха да ми правят изследвания — на кръв и урина, рентгенови снимки, ядрено-магнитен резонанс, всичко. Продължавах да не виждам никого. Започнах да губя търпение. По-голямата част от времето прекарвах затворена в една стая. Бяха ми взели дрехите и ме наблюдаваха с камери: всяко нещо, което правех, всеки жест… сякаш бях… животинка. — Гласът на Елиса трепереше, задушаващ се от внезапен пристъп на гадене.
— Не можех да се облека, не можех да се скрия. Обяснението, което ми даваха неизменно по високоговорители, беше, че искат да се уверят, че съм добре. Нещо като карантина, така казваха… Държах се известно време, ала след втората седмица нервите ми окончателно се разстроиха. Вдигнах скандал с викове и истерична криза и не престанах, докато не дойдоха, не се съгласиха да ми дадат халат и не доведоха Харисън, онзи тип, който беше заедно с Картър при подписването на договора в Цюрих. Дори само видът му ми се стори много неприятен: сух, блед, с най-вледеняващия поглед, който можеш да си представиш… Но всъщност точно той ми разказа онова, което нарече „истината“. — Направи пауза. — Съжалявам за това, което ще ти кажа сега. Няма да ти хареса.
— Не се притеснявай — каза той, притваряйки очи, като че ли те, а не ушите му трябваше да получат лошата вест.
— Каза ми, че Рик Валенте убил Розалин Рейтер и Черил Рос.
Виктор прошепна нещо, отправено към Бог: безмълвни, едва оформени с движението на устните думи. В крайна сметка, въпреки всичко, той беше най-добрият му приятел от детството. Клетият Рик.
— Въздействието го извадило от равновесие повече, отколкото всички останали. Предполагали, че в онази съботна октомврийска вечер излязъл от стаята си, след като оставил онова подобие на кукла, направена от възглавницата, за да заблуди, че е в леглото си и спи; сетне подмамил Розалин с някаква лъжа в залата за управление, пребил я и я блъснал в генератора… После направил нещо, което никой не очаквал: скрил се зад един от хладилниците в склада. Както изглежда, те се повредили вследствие на късото съединение. Укривал се там, докато войниците претърсвали станцията, и никой не го намерил. По-късно, когато Черил Рос слязла, я смазал от бой. Бил изнамерил отнякъде нож или брадва — това обяснявало наличието на всичката онази кръв, която бях видяла по стените. След като я убил, сложил край на живота си. Колин Крейг открил двата трупа, когато слязъл в килера и започнал да крещи. Минути по-късно, по някаква злощастна случайност, станала катастрофата с хеликоптера. Това било всичко.
Новината за смъртта на Рик не натъжи Виктор Лопера — това вече му бе известно. Знаеше го от десет години, но до тази нощ единствената известна версия, която той се бе опитвал да пресътвори във въображението си, беше „официалната“, а именно, че приятелят от детството му е загинал при експлозия в лабораторията в Цюрих.
— Може да ти се стори доста налудничаво това обяснение — продължи Елиса, — но поне бе някакво обяснение, а аз имах нужда да чуя нещо такова. Освен това Рик наистина бе умрял: бяха намерили тялото му в склада, имаше погребение, съобщиха на родителите му. Естествено, цялата информация беше поверителна. Семейството ми, моите приятели и всички останали знаеха само, че е станала експлозия в лабораторията на Бланес в Цюрих. Единствените жертви бяха Розалин Рейтер, Черил Рос и Рик Валенте… Сценарият бе подготвен много добре. Бе инсценирана дори истинска експлозия, без жертви, в Цюрих, за да се напасне всичко… Заклехме се да не разкриваме това, което знаем. Забраняваше ни се също да говорим помежду си и да поддържаме каквито и да било контакти. След като се върнехме към обикновения живот, щяхме да бъдем известно време под строго наблюдение. Всичко това според Харисън беше „за наше добро“. Въздействието можеше да има други, все още неизвестни последици и затова трябваше да бъдем наблюдавани още известно време, докато не затворим страницата и не започнем на чисто. Щяха да ни намерят работа, някакъв начин да преживяваме… Аз се върнах в Мадрид, направих аспирантура при Нориега и получих преподавателско място в „Алигиери“. — Като стигна дотук, Елиса млъкна задълго и Виктор реши, че е свършила. Тъкмо се канеше да каже нещо, когато тя добави: — Ето как приключиха всичките ми мечти, желанието да изследвам и дори да работя по специалността си.