— Никога ли не си се връщала на Нуева Нелсон оттогава?
— Не.
— Колко съжалявам… Да се разделиш с подобен проект, след като си постигнал такива резултати… Разбирам те. Сигурно ти е струвало голямо усилие.
Елиса не го гледаше. Беше забила поглед в тъмното шосе. Отвърна рязко:
— Никога нищо не ми е доставяло по-голяма радост в живота.
Наблюдаваха сгъваемия екран, разстлан като салфетка върху коленете на мъжа с прошарени коси, а в това време блиндираният мерцедес, в който пътуваха, се носеше безшумно по автомагистралата за Бургос. На екрана премигваше червена точка, обкръжена от лабиринт от зелени светлинки.
— На срещата ли го води? — попита якият мъж, проговаряйки за пръв път от няколко часа насам. Лепкавата плътност на гласа му подхождаше на целия му вид.
— Предполагам.
— Как така не го подслушваме?
— Нямаше никакви улики да е привлякла някого и подозирам, че това е така, защото тя го е включила тази нощ. — Белокосият мъж сгъна екрана и зелената светлинка заедно с червената точка изчезнаха. На тъмно в колата разтегна устни в усмивка. — Доста хитро. Как само заблуди подслушващите с някаква главоблъсканица, чийто отговор бе известен само на този тип. Доста са напреднали от последния път, Пол.
— Толкова по-добре.
Този отговор накара Харисън да погледне Пол Картър с любопитство, но Картър отново се бе обърнал към прозореца.
— Така или иначе, вмъкването на… нов елемент няма да промени нашите планове — добави Харисън. — Тя и приятелят й скоро ще бъдат с нас. В тазвечерния шах съм притеснен единствено за ходовете на немската фигура.
— А тръгнала ли е вече насам?
— Кани се да го стори, но той със сигурност ще бъде подслушван. Той и всичко по него.
Внезапно се отприщи кризата. Беше бърза и неочаквана. Харисън не разбра (защото се случи на него), но за Картър всичко бе ясно, при все че в началото изпадна в недоумение: видя само, че Харисън отново отваря сгъваемия капак на компютъра с онази деликатност, с която разтваряме венчелистчетата на роза, за да уловим пчелата вътре. После докосна екрана и избра от менюто — красиво лице, обрамчено в черна коса, изпълни целия правоъгълник. Поради мекия екран приличаше на разтворено във вода, когато Харисън го облегна на краката си — изпъкналост, равнина и отново изпъкналост.
Беше лицето на преподавателката Елиса Робледо.
Харисън взе маската с две ръце и в този момент Картър разбра какво става с него.
Бе в криза.
От лицето на Харисън се беше изтрило всякакво чувство. Не само любезността, която бе проявил в разговора с младия шофьор при пристигането на летище „Барахас“, нито студенината, с която бе разговарял по мобилния телефон — всякакво друго изражение, жест или емоция. Чертите му бяха като на мъртвец. Мъжът, който караше мерцедеса, не можеше да ги види в тъмнината на колата и Картър беше доволен от това — ако му хрумнеше да погледне в огледалото назад и видеше Харисън (тоест ако видеше лицето на Харисън), те мигновено щяха да катастрофират.
Картър беше присъствал вече на няколко подобни кризи. Харисън ги определяше като „нервни кризи“. Казваше, че вече прекалено много години е в занаята и му се иска да се пенсионира. Ала Картър знаеше, че има и друго. Кризите се изостряха, когато човек преживееше определени неща.
Милано. Заради това, което видяхме в Милано.
Запита се защо той самият не изпада също в криза и реши, че защото нямаше накъде по-зле да става.
— Има неща, които никой не би трябвало… никога да — каза Харисън, като дойде на себе си, сгъвайки екрана и прибирайки го в палтото си.
На мен ли го казваш. Картър не отговори — задоволи се да продължи да гледа през прозореца. Никой наблюдател не би могъл да каже, че по някакъв начин се намираше под въздействието на това, което беше видял.