Ала истината бе, че Пол Картър изпитваше страх.
— Чакай! Мисля, че всичко разбирам!
— Не, още не можеш да разбереш.
— Да, почакай…! Смъртта на Серджо Марини… Днес излъчиха новината, нали аз ти се обадих, за да гледаш…
— Виктор отвори уста и почти се изправи на седалката. — Елиса, ти си свързала двете неща! Сега разбирам! Имала си ужасно преживяване, признавам… Загинали са трима колеги от твоя екип, защото друг е полудял… Но това се е случило преди десет години!
Стори му се, че тя го слуша с изключително внимание. Сега му се изясни: Елиса се нуждаеше повече от думите му, отколкото от шофьорските му умения посред нощ по това тясно шосе. Преследваха я собствените й спомени. Изпитваше мъчителен страх от вече отминали неща. Всъщност това състояние нямаше ли си име в медицината? Посттравматичен шок? Ужасното съвпадение с жестокото убийство на Серджо Марини беше отключило всичко това… Какво трябваше да направи той самият? Най-логичното — да й помогне да види нещата в тази светлина.
— Помисли — помоли я той. — Рик Валенте имаше предостатъчно причини, за да страда от психическа неуравновесеност и те уверявам, че никак не съм изненадан от това, че Въздействието, или каквото и да е то, е извадило наяве най-долните му инстинкти… Но той вече е мъртъв, Елиса. Не трябва… — Внезапно друга мисъл проблесна в ума му. — Момент… Отиваме на среща с другите, нали?
Мълчанието й му показа, че не греши. Реши да продължава да налучква. — С останалия екип от Зигзаг, разбира се… Тази нощ ще се срещнете. Смъртта на Марини ви кара да мислите, че… още един от вас е загубил разсъдъка си, както Рик… Но в такъв случай не би ли трябвало да потърсиш помощ?
— Никой няма да ни помогне — рече тя с най-тъжния и далечен глас, който някога бе чувал от нея. — Никой, Виктор.
— Правителството… Властите… „Игъл Груп“.
— Точно те ни преследват. Точно от тях бягаме.
— Но защо?
— Защото те смятат, че ни помагат. — Стори му се, че след всеки отговор на Елиса все повече затъва в плетеница от омагьосани кръгове. — Когато стигнем на срещата, всичко ще разбереш. Остава още малко. Наближава краят на отклонението…
Двоен завой ангажира за момент вниманието му. Имената на селищата, през които минаваха, се натрупваха в мозъка му: Серседа, Мансанарес ел Реал, Сото дел Реал… Малки светлинки мъждукаха пръснати из черното поле и от време на време се събираха в съзвездие в някое населено място. Природата сигурно би била доста живописна на дневна светлина (Виктор беше минавал по този път при други обстоятелства), но по това време пътуването по тези места приличаше на бродене из развалините на огромна омагьосана катедрала. Между човека и ужаса разстоянието е толкова нищожно, че то само по себе си предизвиква страх — помисли Виктор. Преди три часа той се грижеше за хидропонните си растения в своя удобен апартамент в Сиудад де лос Периодистас, а сега, вижте го само къде е — лута се по тъмен път в компанията на жена, която може би е побъркана.
— И затова ли си въоръжена? — Опита се да мисли бързо. — „Игъл Груп“ ли е нашият враг?
— Не, нашият враг е много по-страшен… Неизмеримо по-страшен.
Влезе в поредния завой. За миг фаровете осветиха дърветата.
— Какво искаш да кажеш? Не беше ли Рик този, който…?
— Историята с Рик бяха врели-некипели. Излъгаха ни.
— Но тогава.
— Виктор — каза тя сурово, втренчила поглед в него, — от десет години насам някой избива всички, които бяхме на онзи проклет остров…
Той се канеше да отговори, когато на друг завой фаровете откриха каросерията на кола, препречила пътя им.
21
Цялото му тяло като че ли се съсредоточи в десния крак. Умът му обаче не реагира по подобен прост начин — той намери време да си зададе въпроси, да осъзнае, че Елиса извика, да призове на помощ родителите си и Бог и да приеме неизбежното: Умираме.
Металната маса, преградила шосето, летеше към предното стъкло, сякаш не тяхната кола, а самата тя се движеше. На Виктор-десен-крак му се стори, че той цял потъва в машината, възседнал педала на спирачката. В ушите му викът на Елиса и свистенето на гумите, залепнали за асфалта, се сплетоха в една-единствена нота — пронизителна като ужасен хор на обезумели старици. Слава Богу две неща бяха в тяхна полза — завоят не беше много остър и препятствието бе все пак отдалечено. Въпреки това и независимо че завъртя волана наляво, дясната предница на колата се блъсна във вратата на шофьора на спрялото превозно средство. За част от секундата почти изпита радост. Така му се пада на този тъпак, който и да е той. Сетне срещу него изскочи бордюрът на пътя и радостта на Виктор се изпари — отвъд него се виждаха само един-два дънера и склонът. Да, Виктор, стръмният склон надолу. Но целият свят рязко се закова на ръба след оглушително хлъзгане. Ударът беше много лек — въздушната възглавница не сметна за нужно да се активира; Нютоновата инерция разтърси слабо телата им и настъпи покой.