Не знаеше къде са го отвели. Предполагаше, че също в къщата, но мъжете, които им бяха устроили засадата, ги бяха разделили, вкарвайки Виктор в друга кола. Нея я бяха докарали с автомобила на Виктор (след като, естествено, й отнеха онзи глупав и безполезен нож). При все това, беше почти сигурна, че и двете коли са тръгнали към едно и също място и че Виктор е пристигнал пръв. Сега сигурно го разпитваха в друга стая. Клетият Виктор.
Каза си, че ще му помогне да се измъкне от тази дупка, макар и това да е последното действие в живота й. Това, че тя го въвлече в цялата история, беше проява на фатална слабост от нейна страна. Закле се пред себе си да направи всичко, да жертва живота си като разменна монета или мост, за да може той да избяга. Но преди това трябваше да разсее някои ужасни съмнения. Например, защо беше телефонното обаждане, щом мястото не беше сигурно? И как бяха узнали за срещата? Нима от самото начало им бяха готвили капан?
Двайсет или трийсет минути по-късно вратата на стаята рязко се отвори, като удари охраната по гърба. Показа се мъж по риза (не Онзи-който-представляваше-интерес, още не, въпреки че тя не се съмняваше, че ще се появи). Двамата мъже си размениха извинения на английски, но никой не й обясни нищо. Типът, който я охраняваше, й кимна с огромната си глава и Елиса го последва.
Прекосиха салона към стълбището. Ухаеше на прясно приготвено кафе и мъже със сака или по риза сновяха около кухнята, разнасяйки порцеланови и стъклени чаши. Всичко бяха планирали предварително.
На горния етаж отново я претърсиха. Вече не с детектор за метални предмети, а с ръце. Накараха я да си свали якето, да си вдигне ръцете над главата и да разтвори крака. Претърсващият я не беше задължителната жена полицай, която има право да докосва друга жена, а някакъв мъж, но на нея й бе все едно. С годините на наблюдение и разпити бе загубила себеуважение. Очевидно не можеше да очаква уважение и от тях. Какво търсеха? Какво страшно можеше да им направи? Страхуват се от нас. Много повече, отколкото ние от тях.
След щателния преглед мъжът кимна, върна й якето и отвори вратата към друга стая, нещо като библиотека.
А вътре — о, ето го Кучият син, Онзи-който-представляваше-интерес.
— Преподавател Робледо, за мен е огромно удоволствие отново да ви видя.
Мислеше, че е подготвена пак да се срещне с него.
Грешеше.
Потискайки своята ярост, се примири и седна на кресло срещу малкото писалище. Единият от мъжете напусна стаята и затвори вратата, а другият остана да седи зад гърба й, готов да действа, ако тя например решеше да се нахвърли върху беловласия дядко, за да му издере очите. Нещо напълно възможно, всъщност.
— Знам защо искахте да дойдете тук тази вечер — каза беловласият на прекрасния си английски и седна зад писалището, щом видя, че и тя вече седи. Ясно беше, че току-що е пристигнал — палтото му беше метнато на един стол и все още искрящо от нощния хлад. — Уверявам ви, че няма да ви отнема много време. Само колкото задушевно да си побъбрим. После ще можете да се срещнете с вашите приятели…
Лампа с голям абажур на масата закриваше наполовина лицето му; мъжът я отмести и тя можа да види усмивката му. Не беше най-желаната гледка, но нямаше как.
През последните години Харисън значително бе остарял, ала неговият поглед, потънал под навеса на едни почти несъществуващи вежди, и онази усмивка на голобрадото му лице (наскоро си бе обръснал мустака от времето, когато се бяха запознали) изразяваше все същата „студенина-вежливост-заплаха-сигурност“. Може би с още нещо, блещукащо на дъното. Нещо ново. Омраза? Страх?
— Къде е приятелят ми? — попита, не желаейки да го изследва повече.
— Кой от всичките? Имате няколко, и то все добри.
— Преподавател Виктор Лопера.
— О, отговаря на едни въпросчета. Щом свършим, ще може…
— Оставете го на мира. Аз съм важна за вас, Харисън. Него го пуснете да си върви.
— Госпожо преподавател…, вашето нетърпение е толкова… Всичко с времето си… Искате ли чаша кафе? Не ви предлагам друго, защото предполагам, че вече сте вечеряли… Дванайсет и половина през нощта е час, доста късен дори и за вас, испанците, нали? — Той се запъти към призрака зад гърба й. — Кажи да донесат кафе, ако обичаш.
Пиеше й се кафе, но си каза, че няма да приеме нищо, което този тип й предложи, ако ще и да агонизира на пода отровена, а той да й протяга противоотрова. Щом лакеят си тръгна, реши да пробва и да избухне, загубила търпение.