— Чуйте, Харисън. Ако не оставите Лопера да си иде вкъщи, кълна се, че ще вдигна такъв шум… Наистина ще се разкайвате — журналисти, съдилища, всичко, което трябва… Вече не съм онази покорна тъпачка.
— Вие никога не сте били покорна тъпачка.
— Оставете тези простотии. Говоря сериозно.
— А, така ли? — Изведнъж цялата сърдечност на Харисън се изпари. Надигна се на стола си и насочи дългия си показалец към нея. — Тогава ще ви кажа какво пък можем да направим ние: можем да съдим вас и вашия приятел Лопера. Можем да ви обвиним, че разкривате класифицирана информация, а Лопера да уличим в прикриване и съучастничество. Вие нарушихте всички правни клаузи, под които сложихте подписа си, така че престанете да заплашвате… Мога ли да знам защо се смеете?
Елиса отметна косата от лицето си, без да спира да се смее.
— Говори гласът на правдата! Вмъкнахте се в нашите домове и в нашия живот, шпионирате ни от години, отвличате ни, когато ви скимне. „В момента се намирате в частна собственост — във вашата и в моята страна това се нарича «нахлуване в частен дом»“… И си позволявате още да говорите за законност…!
Вратата ги прекъсна, но жестът на Харисън показа на Елиса, че е променил мнението си относно кафето, за което тя се поздрави. Прекрасно. Покажи ми зъбите си и си спести усмивката.
— Така ли окачествявате мерките, предназначени да ви пазят? — възрази Харисън.
— Имате предвид да ме пазят така, като опазихте Серджо Марини?
Харисън изви леко лице, сякаш не беше чул добре. Тя помнеше това движение: от репертоара на лицемерни жестове в него, този беше един от най-изразителните. Не се поколеба да повтори въпроса си.
— Току-що пристигам от Милано, госпожо преподавател. Уверявам ви, че няма доказателства, че случилото се с професор Марини има някаква връзка с проекта Зигзаг.
— Лъжете.
— Какъв темперамент! — Харисън се разсмя. — Испански… Не сте се променили, откакто ви познавам. Много силна, много страстна… и много недоверчива.
— На недоверието ме научихте вие.
— Моля, моля…
Елиса долавяше нещо странно у Харисън — сякаш зад усмивките и любезните думи ръмжеше изплашен и опасен звяр, нетърпелив да се хвърли и да забие лигавите си зъби в нейния врат.
Неочакваната възможност психическото състояние на Харисън да е по-лошо от нейното съживи отново паниката й. Тогава осъзна, че тя е по-спокойна с него, когато той се държи като палач, отколкото когато е жертва. Казва, че идва от Милано… Тогава сигурно е видял…
— Как е умрял Марини? — попита, внимателно наблюдавайки лицето му. Отново видя неприятния жест, който казваше: „Извинете, бихте ли повторили?“ И тя действително повтори: — Попитах ви как е умрял Серджо Марини.
— Пре… пребили са го. Вероятно крадци, въпреки че чакаме заключение…
— Видяхте ли трупа му?
— Да, естествено. Но нали ви казвам, пребили са го…
— Опишете ми го.
Разтрепери се, когато видя какви усилия полага Харисън, за да избегне на всяка цена нейния поглед.
— Госпожо преподавател, отклоняваме се от…
— Опишете ми как изглеждаше тялото на Серджо Марини…
— Оставете ме да говоря — процеди Харисън през зъби.
— Лъжете ме — изстена тя. И безмълвно се помоли Харисън да отрече. Но Харисън започна да крещи. И то по удивителен начин, почти дерейки гърлото си. Премина от съвършеното спокойствие към това виене за няколко десети от секундата.
— Млъкнете! — Веднага се овладя и се усмихна. — Вие сте… позволете да ви го кажа… непочтително упорита…
Вече нямаше място за съмнение всичко се беше повторило.
А Харисън вече не представляваше никаква опасност, защото здравият му разум беше прояден както нейният, както този на всички останали.
Констатирането на тези факти я накара да се почувства безпомощна, нещо повече — безжизнена.
Има мигове с особена дълбочина, дупки в съзнанието, душевни турбуленции и Елиса внезапно изпадна в подобна бездна и достигна едно неподдаващо се на определение дъно: Харисън престана да я интересува, Виктор престана да я интересува, животът й престана да я интересува. Потъна в свят на вегетиране, където до нея достигаха думите на Харисън като част от скучна телевизионна програма.