— Защо не можете да разберете, че сме в една и съща лодка? Ако потънете вие, всички потъваме… Какъв характер имате… Удивлявате ме и ме привличате, признавам, всичко у вас… Не мислете, че прекрачвам границите — прекалено добре знам, че аз съм много възрастен, а вие сте толкова млада… Обаче ме привличате… казвам ви го съвсем честно… Искам да ви помогна. Но преди това трябва да си изясня характеристиките на… да го наречем „опасността“. Ако съществува изобщо някаква опасност…
Изведнъж всичко премина — беше си спомнила единственото, заради което си струваше все още да се бори.
— Освободете Виктор и ще се съглася с всичко, което поискате.
— Да го освободим? За Бога, госпожо преподавател, та вие сама го напъхахте във всичко това!
Тук не можеше да се отрече, че тази свиня имаше право.
— Колко време ще го задържите?
— Колкото е необходимо. Искаме да разберем какво знае.
— Аз мога да ви кажа. Не е необходимо да го затваряте напълно гол в стая със скрити камери, да му инжектирате лекарства и да го карате да ви разказва за личния си живот с най-малки подробности… Въпреки че това вероятно е програмата, специално разработена за момичета, нали? — Харисън не отговори. Устата му се беше свила, смалявайки се до размерите на точка. — Разказах му за нещата на острова — отстъпи тя. — Само на острова.
— Вие сте много непредпазлива. — Той я изгледа, сякаш търсейки някакво друго’, много по-грубо определение, но повтори: — Много непредпазлива.
— Имах нужда от помощ!
— Ние сме помощта…
— Точно затова се нуждаех от помощ!
— Не повишавайте тон. — Харисън, който сякаш беше по-зает да оправя килналия се абажур на лампата на писалището, отколкото да я слуша, внезапно изостави заниманието си, стана, заобиколи масата и приближи лицето си на милиметри от нейното. — Не повишавайте тон — повтори, забивайки заплашително пръст в якето й. — Не на мен.
— А вие — отвърна Елиса, отблъсквайки грубо ръката на Харисън — не смейте да ме докосвате повече.
Ново прекъсване, този път откъм другата врата, я накара да въздъхне облекчено. Харисън и показалецът му изобщо не я интересуваха, но тя започваше да осъзнава, че човекът, надвесен над лицето й, въобще не беше Харисън. Или пък може би беше стопроцентово той, без оцветители и консерванти.
Веднага позна мъжа, който застана на прага. Изминалите години не бяха оставили никаква следа по неговото гранитно лице и фигурата, натъпкана с усилие в елегантен костюм. Елиса с успокоение заключи, че поне Картър си е все същият.
— Защо ми се струваше, че няма как да не се навъртате наблизо? — попита с презрение.
— Искат да я видят — каза Картър на Харисън, без да й обърне никакво внимание.
Харисън се усмихна, мигновено възвръщайки любезността си.
— Разбира се. Придружете господин Картър, госпожо. Останалите ви колеги са в онази стая. Поне пристигналите до този момент… Сигурен съм, че имате желание да ги видите отново. — И докато Елиса ставаше, добави:
— Също така сигурно ще ви е приятно да чуете, че бяхме осведомени за тази среща от един от вас… — Тя го погледна невярваща. — Изненадва ли ви това? Очевидно не всичките ви приятели мислят като вас…
Съседната стая беше тъмна, нещо подобно на малък салон с Г-образна форма. Имаше прашни етажерки, стар телевизор и лампа със сгъваемо рамо, надвесена над малката маса. Лампата хвърляше светлина подобно на тайнствен робот, търсещ нещо из някаква цепнатина в дървото. Елиса си каза, че докато мине необходимото време, сумракът ще започне да я потиска, но страхът й все пак отстъпваше пред вълнението от срещата.
Гърлото й се сви, когато ги видя.
Мъжът и жената седяха до масата, но станаха, щом тя влезе. Поздравиха се набързо — лека целувка по бузите. Въпреки това Елиса не успя да сдържи сълзите си. Мислеше си, че най-сетне е с онези, които можеха да разберат страховете й. Най-сетне беше с осъдените.
— А Райнхард? — попита с разтреперан глас.
— Сега вероятно тръгва от Берлин — каза мъжът. — Ще го чакат на летището и ще го доведат.
Така че отново ги бяха изловили всички до един — осъзна тя. Но кой ни е издал? Погледна ги отново. Кой от тях?
От години не ги беше виждала и промяната, която забеляза в тях, я изненада така, както и тази у Харисън. Жената не само че не бе загубила нищо от своята привлекателност, а даже й се стори, че е станала още по-красива, при все че вероятно бе надхвърлила вече четирийсетте и доста беше отслабнала. Въпреки това видът й шокираше. Дългите й коси бяха боядисани в червено и бяха сресани назад, наподобявайки гъста и буйна грива; лицето й бе напудрено, а веждите — изскубани. Устните бяха силно начервени. Колкото до дрехите — биеха на очи: блузка с презрамки, затворена отпред; панталони, впити в бедрата и обувки на токчета — всичко в черно. Беше наметната с обикновена жилетка, може би защото все пак (според предположението на Елиса) бе пожелала да поприкрие това тъжно и предизвикателно излъчване, струящо от цялата й личност. Той пък беше напълно оплешивял, бе наддал няколко килограма и си беше пуснал не много дълга брада, сива, в цвета на якето и кадифения панталон. При него годините личаха много повече, отколкото при нея, но отвътре тя изглеждаше по-разядена от него. Той се усмихваше, тя — не. Това бяха най-значимите разлики.