Колкото до погледите им, те можеха да се причислят към същата категория като нейния. Приличаха си, сякаш бяха от едно семейство. Семейството на осъдените.
— Отново заедно — каза.
Беше с гръб и първо чу стъпките, а после звука от отварянето на вратата. Виктор гледаше като изплашено зайче иззад очилата си. Изглеждаше здрав и читав и този факт, независимо че от самото начало тя беше сигурна, че няма да го наранят, я накара да въздъхне с облекчение.
— Елиса, добре ли си?
— Да, а ти?
— Също. Трябваше само да отговоря на няколко въпроса… — В този миг Виктор забеляза мъжа и лицето му просветна, защото го позна. — Професор… Бланес?
— Това е Виктор Лопера, помниш ли го? — обърна се Елиса към Бланес. — От курса в „Алигиери“. Той е мой добър приятел. Разказах му много неща тази вечер…
Жената изсумтя, докато Виктор и Бланес си стиснаха ръцете. Тогава Елиса я посочи.
— Представям ти Жаклин Клисо. Говорих ти вече за нея.
— Приятно ми е — каза Виктор и адамовата му ябълка също трепна, сякаш в поздрав.
Клисо се задоволи да го погледне, кимвайки с глава. Изчервеният и сковано непохватен Виктор, който се притесняваше, че е главно действащо лице в сцената, може би беше малко комичен, ала никой не се усмихна.
Откъм вратата чуха каменния глас на Картър.
— Искате ли нещо за ядене?
— Искаме да ни оставите сами, по възможност — отвърна Елиса, без да скрива неприязънта, която Картър пораждаше в нея. — Все още трябва да изчакате професор Зилберг, преди да вземете решение относно нас, нали? Освен това можете да подслушвате всичко, което си говорим, по един от стотиците микрофони в стаята, така че защо не се ометете най-сетне и не затворите вратата?
Оставете ни, Картър — помоли Бланес. — Тя е права.
Картър продължи да ги гледа така, сякаш се намираше на хиляди километри от тях и думите се бавеха, докато стигнат до него. Сетне се обърна към хората си.
Когато вратата се затвори, четиримата седнаха край масата. Елиса си каза: Ще играем с открити карти.
Жаклин й отне първия ход.
— Допуснала си голяма грешка, Елиса. — Погледна крадешком Виктор, който изглеждаше омаян от нея. Наистина видът и гласът на Жаклин Клисо бяха доста прелъстителни, но докато я наблюдаваше, Елиса не можеше да не мисли за ада, в който се пържеше тази клета жена. Може би е по-лош и от моя. — Не трябваше да забъркваш никого в… в нашите работи.
Пое удара. Възнамеряваше да отвърне, но преди това искаше да изясни някои неща.
— Виктор все още има възможност да избере. Знае само онова, което се е случило в Нуева Нелсон, и те ще го оставят на мира, ако обещае да мълчи.
— Съгласен съм — подкрепи я Бланес. — Харисън ни най-малко не би искал да усложнява нещата.
— А ти? — обърна се Елиса към Жаклин с внезапна жестокост. — Нима никога ти самата не си се опитвала да търсиш помощ, Жаклин?
Съжали за въпроса още докато го задаваше. Очите на жената се отделиха от нейните. Осъзна, че у Жаклин този жест се беше превърнал в навик: отклоняваше поглед от другите.
— От доста време понасям сама живота си — каза Клисо.
Елиса не отговори. Не желаеше да спори, още по-малко с Жаклин, но не й допадаше ролята на „Виж-ме-колко-страдам“, която си беше избрала французойката.
— Както и да е — каза Бланес — Елиса е довела Виктор и трябва да го приемем. Поне аз го приемам.