— Той е този, който трябва да приеме, Давид — възрази Клисо. — Трябва да му разкажем и останалото и да го оставим да реши дали иска да продължи с нас.
— Много добре. Съгласен съм. — Бланес търкаше слепоочията си, сякаш желаейки да намери изход за своите мисли.
Елиса долавяше и у него промяна, но тя бе по-трудна за откриване, отколкото при Жаклин. Беше станал… по-уверен? По-силен? Или на нея просто й се искаше да го вижда такъв?
— Какво ще кажеш, Елиса?
— Ще му разкажем останалото и той ще реши. — Елиса се обърна към Виктор и му протегна ръка предпазливо, но твърдо. — Не искам това да се превръща за теб в стъпка, от която няма връщане назад, Виктор. Знам, че не трябваше да те забърквам във всичко това, но се нуждаех от теб… Исках да дойдеш. Исках някой страничен наблюдател да прецени какво става с нас.
— Не, аз…
— Чуй ме. — Елиса стисна ръцете му. — Не търся извинение. Смятах, че нещата ще се развият другояче, че тази среща ще се състои под друга форма… Не се извинявам — разпалено повтори тя. — Имах нужда от теб и затова те потърсих. Бих постъпила по същия начин при подобни обстоятелства. Ужасно ме е страх, Виктор. Всички изпитваме ужасен страх. Още не можеш да разбереш. Но ако съм сигурна в нещо, то е, че ни е нужна цялата възможна помощ… а сега цялата възможна помощ си ти…
Наум си каза: Независимо от това, че някой от вас може да мисли обратното. Изгледа ги предизвикателно, питайки се кой ли ги е издал. А може би това беше хитрост, с която Харисън се опитваше да ги разедини?
Изведнъж куклата с къдрава тъмна коса и очила на интелектуалец, които обаче не бяха очилата на Джон Ленън, а на един скромен преподавател по физика, оживя.
— Почакайте. Дойдох тук по собствена воля, а не защото ти ме помоли, Елиса… Направих го, защото сам пожелах. Почакайте. Почакайте… — Жестикулираше странно, като че ли държеше обемиста кутия и се опитваше да я пъхне в друга, само с няколко милиметра по-голяма от нея, с намерението да докаже изключителна сръчност. Елиса бе изненадана от неочакваната сила в гласа му.
Всички… всички, които ме познават, повтарят все същото: „Накарах те да направиш това, Виктор, или пък онова, по дяволите, съжалявам, Виктор…“ Но не е така. Аз решавам. Може и да съм стеснителен, но решенията ги вземам сам. И тази вечер пожелах да дойда тук и да ти помогна… да ви помогна, доколкото мога. Решението беше мое. Не зная дали ще ви бъда полезен, или не, но съм един глас повече. Рисковете ме плашат. Вашият страх ме плаши. Но искам да бъда с вас и да разбера… да науча всичко.
— Благодаря — прошепна Елиса.
— Във всички случаи би трябвало да изчакаме Райнхард — настоя Жаклин Клисо. — Да разберем какво мисли той по въпроса.
Бланес поклати отрицателно глава.
— Виктор вече е тук и трябва да му разкажем останалото. — Погледна към Елиса. — Ти ли ще го сториш?
Сега настъпваше трудният момент, беше й напълно ясно. После трябваше да пристъпи и към друг, не по-лесен — да разбере кой ги е издал. Но простият разказ за онова, което бяха крили през последните години (най-ужасяващото от всичко), й се струваше непреодолимо изпитание. Но разбираше също така, че тя е най-подходяща да го направи.
Не погледна Виктор, нито когото и да било. Сведе поглед към осветеното от лампата пространство.
— Както вече ти казах, Виктор, приехме обясненията, които ни бяха дадени относно случилото се в Нуева Нелсон и се върнахме към предишния си живот, след това се заклехме да спазваме правилата, които ни наложиха: да не общуваме помежду си и да не разказваме на никого за станалото. Имаше кратко вълнение около новината за така наречената злополука в цюрихската лаборатория, но с времето всичко си тръгна постарому… поне привидно. — Спря и си пое дъх. — И тогава, преди четири години, по Коледа на 2011 година… — разтрепери се при звука на собствения си глас, когато изрече „Коледа на 2011“.
Продължи шепнешком, сякаш приспиваше дете.
Осъзна, че всъщност правеше точно това — приспиваше собствения си ужас.
VI.
Ужасът
Не учените преследват истината, а истината преследва тях.
22
Мадрид,
21 декември 2011 г.
20:32 ч.