— Не, мамо, никакви.
В този момент иззвъня телефонът в хола. Запита се кой ли можеше да бъде. Не очакваше никакво друго обаждане тази вечер и не го желаеше, защото възнамеряваше да си поиграе няколко часа, преди да си легне. Погледна електронния часовник в кухнята и се успокои — имаше достатъчно време.
— Извинявай, по-късно ще ти се обадя, мамо. Търсят ме на другия телефон…
— Само да не забравиш, Ели.
Изключи мобилния телефон и се отправи към трапезарията, мислейки си, че по всяка вероятност е Рентеро, заради когото майка й така я натискаше. Вдигна, изпреварвайки телефонния секретар.
Настъпи пауза. Леко бучене.
— Елиса…? — Глас на млада жена с чуждестранен акцент. — Елиса Робледо? — Гласът трепереше, сякаш излизаше от място, много по-студено от нейния апартамент.
— Надя Петрова е.
По някакъв начин, предавайки се по километрите кабели и през океана от вълни, ледът в този глас скова току-що облеченото й тяло.
— Как се чувствате този месец?
— Както и предишния.
— Това „добре“ ли означава?
— Това означава „нормално“.
Ако трябваше да е искрена, тя нито за момент не беше забравила за случилото се. Но времето обгръщаше нещата с някакъв плътен плащ, защитавайки по този начин оголената им и вцепенена от ужас сърцевина. Времето не лекуваше нищо — мислеше, че е разбрала това; подобно твърдение беше погрешно: то само замаскираше. Спомените живееха невредими в нея — нито избледняваха, нито добиваха нова яркост, ала времето ги забулваше, поне пред чужди очи, както земя, покрита с есенни листа, можеше да скрие гроб, или както обкичен гроб затулваше кълбото червеи.
Независимо от всичко тя не обръщаше особено внимание на това. Бяха минали шест години, тя бе навършила двайсет и девет, беше получила постоянно преподавателско място в университета и обичаше работата си. Наистина живееше сама, но пък беше независима, имаше собствено жилище, не дължеше никому нищо. Печелеше достатъчно, за да си позволи и най-малкия каприз; ако искаше, можеше да пътува (но тя не желаеше), или пък да има повече приятели (и това не я влечеше). Другото… До какво се свеждаше другото?
До нейните нощи.
— Продължават ли кошмарите?
— Да.
— Всяка нощ?
— Не. Един или два пъти седмично.
— Бихте ли могли да ни ги разкажете?
— Елиса? Бихте ли могли да ни разкажете вашите кошмари?
— Не ги помня ясно.
— Разкажете ни нещо, което си спомняте…
— …
— Елиса?
— Мрак. Винаги цари мрак.
Какво друго? Трябваше, естествено, да живее на запалени лампи, но пък други хора не можеха да се возят и асансьор, нито да прекосяват гъмжащи от тълпи места. Беше поставила двойни врати, блиндирани щори, електронни ключалки и аларми, които я бранеха от всеки опит за проникване. Но такива бяха времената, много лоши. Нима можеше някой да я укори?
— А онези „изключвания“? Помните ли този термин? Моментите, когато започвате да сънувате в будно състояние…
— Да, спохождат ме, но много по-рядко от преди.
— Кога се случи за последен път?
— Преди една седмица, докато гледах телевизия.
Веднъж месечно група специалисти от „Игъл“ пристигаха в Мадрид за поредния таен преглед: изследвания на кръв и урина, рентгенови снимки, психологически тестове и дълго интервю. Тя се оставяше в ръцете им. Прегледът се провеждаше не в клиника, а в оскъдно мебелиран апартамент на улица „Принсипе де Вергара“. Изследванията и рентгеновите снимки правеше предната седмица и един частен кабинет, така че носеше готовите резултати на специалистите. Тези срещи й струваха големи усилия, защото се проточваха почти цял ден (психологическите тестове — сутринта, а интервюто — следобеда) и тя трябваше да отменя часовете със студентите, но в крайна сметка свикна, даже започна да ги очаква — поне се виждаше с хора, с които можеше да разговаря.
Специалистите отдаваха кошмарите й на остатъчното влияние на Въздействието. Твърдяха, че други членове от екипа страдат от същото и за нейна изненада това обяснение я успокояваше.