— Става.
— Но при едно условие — обещай ми, че няма да говорим за неприятни неща.
— Обещавам. Толкова искам да те видя, Елиса!
— И аз теб. Кажи ми къде си.
Отвори картата на компютъра. Апартаментът беше в „Монклоа“ и за половин час можеше да стигне.
Затвориха, тя изгаси телевизора, прибра недокоснатия гювеч в хладилника и се запъти към спалнята. Докато си махаше бельото, което бе предназначено за „играта“, и го прибираше в гардероба, се поколеба за миг, защото никога не променяше плановете си, когато усетеше желание да го „посрещне“ (Ако той дойде, а ти не си готова… Ако не го очакваш така, както трябва…) Но телефонното обаждане и ужасната вест за Колин бяха събудили у нея странни въпроси, които се нуждаеха от отговор.
Избра комплект бикини и сутиен в бежово, пуловер и джинси.
Отиваше при Надя.
Имаше много неща да си кажат.
23
Светлината изникна след едно премигване. Идваше откъм дебела флуоресцентна лампа над огледалото на мивката и разкриваше всеки ъгъл, всяка фуга по оранжевите плочки. Въпреки това Надя Петрова запали още една преносима лампа с крушка от пет вата и зареждаща се батерия, която постави на табуретка до душа. Никога не тръгваше на път без подобни лампи, а в куфара си носеше освен тях три заредени фенера.
Беше доволна, че се обади на Елиса, въпреки че никак не й бе лесно да го стори. Независимо от факта, че истинската причина, заради която прие поканата на Ева — собственичката на апартамента, бе мисълта да се срещне със старата си приятелка. Беше от една седмица в Мадрид, но реши да телефонира на Елиса едва след като научи за смъртта на Колин Крейг. Дори тогава изпитваше колебания. Не трябваше да го прави. Задължихме се да не говорим помежду си. Чувството й за вина обаче намаляваше поради спешността на положението. Ако преди бе имала намерението да поднови едно старо приятелство, сега се нуждаеше от присъствието на Елиса и от съветите й. Искаше да чуе нейното мнение относно онова, което искаше да й разкаже, а то винаги й действаше успокоително.
Логично обяснение — това й трябваше. Нещо, което да обясни всичко случващо се.
Запъти се към стаята си, където лампите, както и навсякъде в жилището, бяха запалени. В края на месеца Ева щеше да съжалява, че я бе поканила, но тя имаше намерение да компенсира, като й даде известна сума пари. Две години по-рано, в онази сграда в Париж, където живееше, токът бе спрял и тя изпита ужас. Беше застинала сгушена на пода в продължение на пет минути — толкова бе продължила повредата. Не бе успяла дори да извика. Оттогава се зареждаше с по няколко лампи и фенери край себе си, готови при нужда да влязат в действие. Ненавиждаше тъмнината.
Съблече се. Отвори гардероба и се погледна в огледалото.
Огледалата я плашеха още от дете. Когато се оглеждаше, се страхуваше, че някой ще изникне зад гърба й, че неканено създание ще надникне иззад рамото й, същество, излязло от навалицата на стар пазар. Но, разбира се, този страх беше неоснователен.
И сега не видя никого — единствено себе си, млечнобялата си кожа, малките си гърди, бледорозовите им зърна… Вечният й образ. Или не „вечен“, но с обичайните промени. Промени, по които си приличаше, както бе разбрала вече, с Жаклин, а може би и с Елиса.
Избра какво да облече и погледна колко е часът. Разполагаше с още двайсетина минути, за да се изкъпе и пооправи. Отиде гола до банята, питайки се какво ли би си помислила приятелката й за промените в нейната външност.
Какво би помислила, например, за дългата й коса, боядисана в черно.
Реши да заобиколи по М-30, като мислеше, че прекосявайки Мадрид четири дни преди Коледа, и то в този час, се излагаше на риска да попадне в някое ужасно задръстване. Но когато стигна до булевард „Илустрасион“, бе подложена на силен обстрел от спирачни светлини и се видя принудена да спре. Човек би казал, че всички пурпурни гирлянди от коледната украса са изсипани на асфалта. Процеди през зъби някакво проклятие и едновременно с нейната ругатня звънна мобилният й телефон.
Помисли си: Надя е. Но веднага след това — друга мисъл: Не, не съм й давала мобилния си номер.
Придвижвайки се с милиметри сред тълпата от ръмжащи коли, извади телефона си и отговори.
— Здравей, Елиса.
Чувствата циркулират доста бързо вътре в нас. И не само те: всяка секунда по мозъчните ни вериги се придвижват милиони данни, без да пораждат задръстване като това, в което бе попаднала в този момент колата на Елиса. В краткия интервал на едно-две премигвания чувствата на Елиса извървяха значителен път — от безразличие към изненада, от нея — към внезапна радост, а след това към тревожност.