— В Мадрид съм — обясни Бланес. — Сестра ми живее в Ел Ескориал и ще прекарам няколко дни у тях. Исках да те поздравя за празниците — от години не сме се чували. — И добави весело: — Звънях у вас, но се включи телефонният секретар. Спомних си, че работиш в „Алигиери“, обадих се на Нориега и той ми даде номера на мобилния ти телефон.
— Много се радвам да те чуя, Давид — каза тя искрено.
— Аз също. След толкова години…
— Как си? Всичко наред ли е?
— Не мога да се оплача. В Цюрих имам черна дъска и няколко книги. Щастлив съм. — Усети известно колебание и разбра какво ще й кажа, още преди да го е чула. — Чу ли какво се е случило с клетия Колин?
Поговориха набързо за трагедията. За десет секунди погребаха Крейг в безлични възпитани фрази. През това време колата на Елиса надали бе помръднала и с няколко метра.
— Райнхард Зилберг ми се обади от Берлин и ми каза — поясни Бланес.
— На мен пък Надя ми разказа. Спомняш си я, нали? Тя също е в Мадрид за празниците, в апартамент на своя приятелка.
— А, чудесно. Как е нашата обична палеонтоложка?
— Оставила е тази професия преди няколко години. Сега работи на някаква незначителна длъжност във Факултета по славистика, или нещо подобно, в Сорбоната. Казва, че е голям късмет това, че говори руски.
— Разбирам.
— Уговорихме се да се видим тази вечер. Каза ми, че е… изплашена.
— Аха.
Това „аха“ й прозвуча така, сякаш Бланес не само не беше изненадан от състоянието на Надя, но дори го бе очаквал.
— Някои подробности около случилото се с Крейг са събудили у нея спомени — добави тя.
— Да, Райнхард също ми разказа някои неща.
— Но става дума за злощастно съвпадение, нали?
— Несъмнено.
— Колкото и да мисля, не мога да видя никаква възможна… възможна връзка с… онова, което преживяхме ние… А ти, Давид?
— По това няма спор, Елиса.
Съпругата на Колин Крейг тича обезумяла от ужас по улицата; по нощница е или по риза. Видяла е как нападат и зверски измъчват мъжа й, как отвличат детето й, но тя успява да се измъкне и вика за помощ.
По това няма спор, Елиса.
— Питам се — каза Бланес и промени тона си, включвайки на регистър „смяна на темата“ — дали би искала да се видим тези дни… Давам си сметка, че по това време всички сме изключително заети, но не знам, може да се уговорим да се срещнем на по едно кафе. — Разсмя се. Или по-точно издаде някакви звуци, които трябваше да означават: „Смея се.“ — Надя също би могла да дойде, ако искаш…
Внезапно на Елиса й се стори, че разбира истинския смисъл на телефонното обаждане на Бланес — онова, което се таеше под повърхността.
— Допада ми твоят план. — „План“ имаше двояк смисъл според нея. — Утре, четвъртък, например?
— Чудесно. Сестра ми ми даде колата си и бих могъл да мина да те взема в шест и половина. Тогава ще определим мястото.
Говореха като за нещо незначително. Бяха двама приятели, които след няколко години на пълно прекъсване на отношенията се уговаряха да се видят в една най-обикновена вечер. Но тя запомни всички данни. Час: шест и половина. Място: няма да го решаваме по телефона. Повод: не подлежеше на никакво съмнение.
— Кажи къде мога да те намеря — помоли тя. — Ще питам Надя и ще ти се обадя.
Примерен повод: петгодишно дете е премръзнало в градината на своя дом, очите и устата му са пълни със сняг, напразно очаква родителите си, защото мама е хукнала да търси помощ, а татко е вкъщи, но в този момент е зает.
Втори примерен повод: войници и спиране на тока.
По всичко личи, че имаме много поводи.
— Добре, Елиса. Обадете се, когато решите. Обикновено си лягам късно.
По шосето за Пардо движението се поотпуши. Елиса се сбогува с Бланес, записа телефонния му номер и превключи на по-висока предавка.
Изведнъж усети силно нетърпение да бъде с Надя.
Докато се къпеше, винаги мислеше, че ще умре.
През последните години този страх беше нараснал неимоверно много и самият факт, че бе изложена гола на непрестанния хладък дъжд от душа й се струваше по-скоро някакво изпитание за храброст, отколкото хигиенна потребност. Не че не беше свикала да е сама — в края на краищата и в Париж живееше така, — напротив: страхът й се дължеше на това, че мислеше или подозираше, или интуитивно долавяше, че никога не бе напълно сама.