— Какви кичури си направила на косата си?
— Боядисах я.
Беше силно гримирана, красива, елегантна. От нея лъхаше на парфюм. Покани Елиса в уютен и осветен хол с лампион в единия му край и й предложи нещо за пиене, преди да излязат на вечеря. Тя прие да изпие една бира. Надя донесе поднос с две чаши с пенливата течност, постави го в средата на масата, седна срещу Елиса и каза:
— Наистина съжалявам, че те притесних. Толкова съм глупава, Елиса. Не трябваше да ти се обаждам.
— За мен не е никакво притеснение. Напротив. Исках да те видя.
— Вече ме виждаш. — Надя кръстоса крака, показвайки цепката на късата си пола и черния жартиер на чорапа. Елиса отбеляза, че говори на прекрасен испански, дори без акцент. Канеше се да й го каже, когато Надя добави: — Аз наистина си помислих, че съм те принудила да дойдеш.
— Как си могла да помислиш такова нещо?
— Е, цели шест години дори не направи опит да се свържеш с мен. Можеше да го направиш, знаеш, че живея в Париж… Но вероятно не те е интересувало.
— И ти не се обади — защити се тя.
— Така е, не ми обръщай внимание. Всъщност живях много самотно през цялото това време. — Изведнъж гласът й стана по-твърд. — Много сама. С единствената грижа да му харесам. Полагах старание за себе си заради него. Защото ти знаеш колко силно ни желае…
— Да, знам.
Последното изречение я беше зашеметило и й попречи да се ядоса на съвсем незавоалирания упрек от страна на приятелката й. Права е — излязох от къщи, вместо да стоя да го чакам, както всъщност трябваше. Стана неспокойно и се поразходи из стаята, казвайки:
— Наистина съжалявам, Надя. Имах желание да те чуя, кълна ти се, но ме беше страх… Прекрасно знам, че той иска да ме е страх. Това му харесва и като се страхувам от него, му доставям удоволствие. Не мисля, че съм направила нещо лошо — продължавам да си работя, преподавам, мъча се да забравя и се готвя да го посрещам… Уверявам те, че се опитвам да го правя възможно най-добре. Но имам усещането, че стоя парализирана на едно място, чакайки… Какво? Не знам. Това усещане за очакване е направо непоносимо… Не знам дали ме разбираш. — Обърна се към Надя. — Не ти ли се случва да…?
Надя вече не беше на дивана. Нито където и да било другаде в хола.
В този миг всички лампи угаснаха, включително лампионът. Не се притесни особено — несъмнено беше късо съединение в станцията, която захранваше града. Освен това очите й започнаха да свикват с тъмнината. Прекоси помещението опипом и различи началото на някакъв коридор.
Извика Надя, но за нейно голямо притеснение чу единствено ехото на собствения си глас. Направи няколко крачки. Стъкла. Пръсната на хиляди парченца кристална топка за предсказване на бъдещето? Топката на нейното бъдеще? Погледна нагоре и й се стори, че около лампата на тавана е черно. Ето го обяснението за късото съединение.
Поуспокоена, продължи да върви по тъмния коридор и стигна до своеобразен кръстопът: отворена врата вляво и друга — затворена вдясно, от матирано стъкло. Може би водеше към кухнята. Обърна се към вратата вдясно и се вкамени.
Не беше отворена, а изтръгната. Пантите, покрити с прах и дървени стърготини, стърчаха от рамката като извити пирони. Отвъд мракът беше пълен. Влезе.
— Надя?
Не чуваше нищо, освен стъпките си. Изведнъж някакъв тъп ръб я блъсна в корема. Мивка. Намираше се в баня. Банята бе огромна.
Изведнъж осъзна, че не е в баня, нито в къща. Подът представляваше някакъв дебел пласт, може да беше и кал. Протегна ръка и докосна някаква стена, като че ли покрита с мухъл. Блъсна се в някакъв предмет, чу плясък и се наведе. Беше парче от нещо бяло, приличаше на отломка от счупен диван. А сега пък успя да различи пръснати около себе си други късчета от изпотрошени мебели. Цареше вледеняващ студ и почти не се усещаха миризми — само една много лека, но натрапчива — смес от мирис на пещера и на тела, на плът и подземие едновременно.
Това беше мястото. Там беше. Беше стигнала.
Продължи да пристъпва из тази пустош и самота и отново се заблъска в изпотрошените мебели.
Тогава разбра.
Не бяха мебели.
Не успя да го предотврати — топла струя се стече между бедрата й и образува локва в краката й. Повръщаше й се, но гърлото й бе толкова стегнато, че му бе невъзможно да изтласка навън каквото и да е, включително и думи. Усети замайване. Когато протегна ръка, за да се облегне на стената, разбра, че това, което бе взела преди малко за мухъл, беше същата плътна и влажна материя, покриваща пода. Изпълваше всяка пукнатина, всяко местенце, дори й се стори, че частици от тази материя са се провесили от тавана като паяжини.