Друга стена се бе изпречила на пътя й и тя с изненада установи, че може да се катери по нея. Но това всъщност беше подът, въпреки че не си спомняше да е падала. Повдигна се и застана на колене. Потърка ръцете си и откри, че е гола. По някое време вероятно беше свалила дрехите си, въпреки че нямаше представа защо. Може би я отвращаваше мисълта, че може да се изцапа.
Ненадейно вдигна глава и я видя.
Не й беше трудно да я познае, въпреки тъмнината: различи къдриците бяла коса (ако не я лъжеха спомените и, преди косата й беше черна) и контурите на силуета й.
Но веднага забеляза, че с Надя става нещо странно.
Все още на колене — не искаше да се изправи, тъй като знаеше, че той я наблюдава, — протегна ръце: не усети и най-малко движение в тези мраморни крака, но пък и не и се стори да е парализирана. Кожата й продължаваше да е хладка. Сякаш под плътта на Надя нямаше нищо, което да я накара да помръдне.
Внезапно шепа пясък се стовари в очите й. Наведе глава и ги потърка. Нещо докосна косите й. Отново вдигна поглед и някакъв съсирек се блъсна в устата й, карайки я да се закашля.
Осъзна ужасяващата истина — тялото на Надя се разпадаше като направено от пудра захар и тя, докосвайки го, беше предизвикала лавината. Бузите, очите, косите, гърдите… всичко се разсипваше с особен шум, като при вятър, който премита снега.
Прииска й се да се махне от тази градушка, в която се бе превърнало тялото на Надя, но откри, че не може. Лавината й пречеше, беше огромна, щеше да я погребе, да я задуши…
И тогава, надигайки се иззад разпадащата се фигура, изникна той.
— Госпожо, чувате ли!
— Прилича на дрогирана…
— Защо някой не повика полиция?
— Госпожо! Добре ли сте?
— Бихте ли могли да отместите колата, моля? Пречите на движението!
Още лица се присъединяваха към близкостоящите и говореха нещо, но Елиса наблюдаваше най-вече мъжа, заел повече от две трети от прозореца, и младата жена зад останалата част от стъклото. По-натам продължаваше предното стъкло, където започваха да кацат малки капчици нощен дъжд.
Веднага осъзна състоянието си: беше спряла пред червен светофар, при все че само Бог знаеше колко пъти зеленото и жълтото се бяха сменили, преди тя да се събуди. Защото Интуитивно разбираше, че е задрямала в колата, сънувайки как е пристигнала у Надя и всичко останало, включително (за щастие беше сън) и ужасяващото откритие на нейното разпадащо се тяло. Ала не, не беше заспала — разбра това, когато усети влагата по крачола на панталона си и мириса на урина. Беше преживяла едно „изключване“, „сън в будно състояние“. И друг път й се беше случвало, въпреки че за пръв път ставаше извън дома й и тя се бе изпуснала.
— Съжалявам… — каза вцепенено. — Съжалявам, извинете ме!
Раздвижи ръка в жест на извинение, което като че ли удовлетвори мъжа и жената и те се махнаха. В огледалото зад нея се виждаше разгневена колона от автомобили, които се мъчеха да прескочат препятствието, образувано от нейната кола. Направи бърза маневра и ускори. Точно навреме, си каза, щом забеляза в едно от страничните огледала флуоресцираща жилетка под тъмния дъжд — последното нещо, което би желала, бе полицията да я забави още повече.
Вече беше в „Монклоа“, но натовареният трафик в онзи предколеден хаос и собственото й желание да пристигне час по-скоро у Надя сякаш се бяха съюзили и я бавеха. В един момент спря на двупосочна улица, сред ураган от френетични клаксони и далечни сирени. Ръмеше и това още повече утежняваше положението. Завъртя волана на пежото си към тротоара. Нямаше никакво празно място, но паркира успоредно до друга кола, слезе и се завтече по тротоара, стиснала чанта в ръце, подобно на малко кутре.
Беше толкова изплашена, че собственият й страх я изпълваше с още по-голяма тревога, която на свой ред караше страхът да набъбва още повече, както става в игра със залагания, където минимални количества бързо достигат внушителни размери благодарение на приноса на безброй играчи. Устата й беше отворена и суха — единствено дъждецът я навлажняваше отчасти.
Нищо не й се е случило. Това е поредната ти криза. На нея нищо й няма.