Изведнъж я полазиха тръпки. За теб.
Тогава установи, че когато поставеше курсора в съответния кръг, часът на рекламирания часовник се променяше от 17:30 на 22:30.
Реши да изтрие съобщението, изтръпнала от страх.
Напоследък всичко я плашеше. Ако трябва да сме честни, през изминалото лято тя бе заприличала на някакво желе, което се разтреперваше при най-малкия повод и чиято единствена грижа бе да се старае все повече и повече да поддържа крещящ външен вид, купувайки дрехи, каквито никога преди не би й хрумнало да облече, отказвайки на всички мъже, които я канеха да излязат (а те бяха многобройни и поканите им недвусмислени), и залоствайки се у дома с резета и аларми, опитвайки се да живее на спокойствие. При все че последната й лятна отпуска не бе от най-хубавите, тя беше започнала да си възвръща самообладанието след ужасното преживяване по Коледа и не искаше да се връща назад.
През въпросния следобед отново получи същото съобщение. Изтри го. И пак го получи.
Когато стигна вкъщи, беше изпълнена с паника. Това изпипано до най-малката подробност и така добре обмислено съобщение (ако ставаше дума за това, за което си мислеше, а тя не се съмняваше) събуждаше в нея ужасни спомени.
Ако беше телефонно обаждане, откъдето и да идваше го, просто нямаше да вдигне. Ала съобщението едновременно я привличаше и отблъскваше — струваше й се като че ли кръгът на живота й се затваря. За нея всичко беше започнало с шифровано съобщение и може би всичко щеше да завърши по същия начин.
Тя взе решение.
Посоченото време беше 22:30. Разполагаше с почти два часа — предостатъчни, за да пристигне. Облече се машинално — не сложи сутиен, избра рокля в слонова кост, плътно прилепнала подобно на трико по тялото й, която оставяше голи врата и ръцете й; сложи си бели камъшитови ботуши и сребърна гривна (бе започнала да се кичи с множество гривни и дрънкулки). Взе малка чантичка и в нея пъхна шишенцето наскоро купен парфюм, червило и други гримове. Беше си направила прическа, разбухвайки нарочно къдриците в косата си — черна, с естествения й цвят, който той толкова харесваше. Преди да излезе отвори съобщението и маркира кръга, където звучеше онази друга, популярна мелодия. Запомни адреса и излезе от къщи.
По пътя не престана да мисли за музиката и за текста на посланието: „За теб“. Това я беше ориентирало.
Музиката беше „На Елизе“ от Бетовен.
Без да може да каже защо, реши да вземе метрото. Беше толкова нетърпелива, че дори не забеляза погледите на пътниците край нея. Слезе на „Аточа“; вечерта, все още топла, предвещаваше все пак наближаващата есен. Докато вървеше към мястото, обозначено на картата, си спомни за онази друга вечер преди шест години, когато Валенте й беше определил среща с подобна хитрост, за да й обясни, че съществува добре изпипан сценарий, в който тя е просто марионетка.
Сега нещата бяха различни. И особено — тя самата.
Обикновено не обръщаше внимание на циничните подмятания на някои мъже на улицата, но в този момент грубите подвиквания на група хлапаци, когато мина покрай тях, я накараха да се замисли. Погледна крадешком фигурата си, отразена в стъклата на витрините: висока, източена, със силует в слонова кост и ботуши с висок ток. Спря изненадано пред един магазин. Плътно прилепналата рокля я разголваше много повече, отколкото ако беше без дрехи, а гривната, стегнала бицепса й, и ботушите й придаваха вид на доста по-различна от това, което тя би искала да изглежда.
Как беше възможна подобна промяна на сто и осемдесет градуса? Споменът за вечерта на запознанството й с Валенте я накара да се замисли за дълбоките промени, които бе претърпяла нейната личност оттогава: студентката Елиса, така небрежна по отношение на външността и облеклото си, се беше превърнала в преподавателката Робледо — смешна пародия на манекен или кабаретна актриса. Дори майка й, изключително елегантната Марта Моранде, често й казваше, че не прилича вече на себе си. Сякаш беше друг човек.
Сърцето й отекваше в гърдите, докато наблюдаваше отражението си в стъклото. За кого се гласеше така? Под чие влияние толкова се беше променила? Хрумна й нещо много странно. Валенте би я харесал.
Тръгна отново, усещайки се чужда. Чужда и тайнствена, сякаш част от волята й беше извън нейния собствен контрол. Но в крайна сметка прие, че приумицата да се чувства желана в крайна сметка й принадлежи. Може би беше необяснима и дори отблъскваща, но несъмнено произлизаше от самата нея и някогашната Елиса нямаше никакво право да протестира.