Токчетата на белите й ботуши чаткаха по паважа, докато тя крачеше към мястото на срещата. Изпитваше страх и същевременно силно желание тази среща да е действителна. През последните месеци страх и желание често съзаклятничеха в нея.
Адресът беше просто един ъгъл. Там нямаше никой. Огледа се и в този миг я заслепиха фаровете на кола, спряла на една перпендикулярна уличка. Усети, че сърцето й заби по-бързо и се приближи. Някой зад волана й отвори вратата на седалката до себе си. Сетне колата веднага даде газ и се насочи към булевард „Прадо“. Водачът каза:
— Боже Господи, никога не бих те познал. Толкова… си променена…
Тя се изчерви и наведе очи.
— Моля те, пусни ме да си вървя — помоли го тя. — Спри и ме остави да сляза.
— Елиса, от две седмици вече не ни следят. Струва ми се.
— Няма значение. Остави ме да сляза. Не трябва да се срещаме.
— Дай ми възможност. Трябва да се съберем, без те да разберат. Само една възможност.
Елиса го погледна. Бланес изглеждаше много по-добре, отколкото в базата на „Игъл“. Носеше свободна риза и джинси; не беше обръснал брадата си, по която може би имаше толкова косми, с колкото косата на главата му бе оредяла. Ала беше очевидно, че е различен. Тя също изглеждаше друга. Почувства се абсурдно в това облекло. Изведнъж цялото й крехко съществуване се сгромоляса в краката й. Каза си, че може би той е прав — трябваше да говорят.
— Наистина се радвам да те видя — добави той с усмивка. — Не бях стопроцентово сигурен относно успеха на това музикално съобщение… Казах ти вече, че вдигнаха наблюдението, но аз все пак реших да съм предпазлив. Освен това подозирах, че по друг начин няма да те накарам да дойдеш. На Жаклин също трябваше да… й пуснем стръв.
Отбеляза си наум това множествено число „пуснем“. Кого още имаше предвид? Въпреки всичко присъствието на Бланес и близостта му излъчваха сила и й действаха успокояващо. Загледана в парада от светлини на нощен Мадрид, тя го заразпитва за останалите.
— Добре са — Райнхард е дошъл с влак с билет, купен от един от студентите му, а Жаклин е пристигнала със самолет. Серджо Марини няма да може да дойде. — В отговор на въпросителното изражение на Елиса поясни:
— Не се безпокой, нищо лошо не му се е случило, просто няма да дойде.
Остатъкът от пътя по автомагистрали, осветени в жълто, и по черни шосета премина в мълчание. Къщата беше насред полето, близо до Сото Реал, и дори в тъмнината изглеждаше голяма. Бланес й обясни, че това бил стар семеен имот, понастоящем собственост на сестра му и зет му, които мислели да я превърнат в селска вила. Добави, че „Игъл“ не знаели за съществуването й.
Салонът, в който влязоха, имаше точно толкова мебели, колкото гостите да не са принудени да седят на пода. Зилберг стана, за да я поздрави, Жаклин — не. Видът на Жаклин я накара да се втренчи в нея, но бързо отмести поглед, защото разбра, че въздействието му върху бившата преподавателка е много подобно на това, което бе оказал погледът на Бланес, вперен в нея, докато я наблюдаваше в колата. А Жаклин от своя страна като че ли видя в Елиса огледало със собственото си отражение. Какво означаваше всичко това? Какво ставаше с тях?
— Много се радвам, че дойдохте — каза Бланес и й подаде стол от ковано желязо, а самият той се настани на друг. — Да се насочим направо към въпроса. Преди всичко ще ви кажа, че ни най-малко няма да се учудя на изненадата ви и дори на недоверието ви, когато чуете това, което ще ви разкажем. Не мога да ви виня. Моля ви единствено за малко търпение. — Настъпи тишина. Бланес, сплел пръсти и подпрял лакти на коленете си, оповести без всякакво предисловие: — „Игъл Груп“ ни мамят. Лъжат ни от години. Райнхард и аз открихме доказателства. — Протегна ръка към чекмеджето на едно бюро до себе си и извади някакви книжа. — Доверете ни се. Спомените ще се събудят, уверявам ви. Така стана и с нас…
Спомените ли? — възкликна Жаклин.
Забравили сме много неща, Жаклин. Те ни дрогираха.
— Докато бяхме на базата в Егейско море — намеси се Зилберг. — И всеки път, когато ни разпитват онези „специалисти“, ни предписват лекарства…
Елиса невярваща се наклони напред.
Защо ще го правят?
— Добър въпрос — отвърна Бланес. — По принцип се мъчат да скрият, че смъртта на Крейг и Надя е свързана с тази на Черил, Розалин и Рик. Изненадващи са усилията на „Игъл“ да прикрият всичко. Харчат милиони, за да поддържат димната завеса, въпреки че нещата се изплъзват от ръцете им: свидетелите стават все повече и повече, множат се лицата, които трябва да вкарват в болница и да „лекуват“, нараства броят на журналистите, които трябва да бъдат заблуждавани… В Мадрид, когато се случи онова с Надя, властите опразниха целия жилищен блок под претекст, че има бомбена заплаха, и после пуснаха новината, че млада рускиня полудяла и се самоубила, след като заплашила да взриви сградата.