— Това означава, че напротив, ние знаем нещо. Имаме нещо, от което те се нуждаят, и първата ни работа е да разберем какво е то. — Изгледа ги един по един. — Трябва да разберем какво е това, което споделяме, което е общо за всички ни, макар и да не си даваме сметка за него.
— Бяхме на Нуева Нелсон и видяхме миналото — каза Жаклин.
— Но каква информация биха могли да извлекат от това? И какви спомени искат да изтрият от съзнанието ни? Всички помним проекта Зигзаг и картините от Слънчевото езеро и Жената от Йерусалим…
— Никога няма да ги забравя — прошепна Зилберг и за миг като че ли се състари.
— Какво е тогава общото? Какво сме споделяли през всичките тези години от Нуева Нелсон насам, което те биха желали да научат, а сетне да ни ликвидират?
Елиса, която наблюдаваше Жаклин, изведнъж почувства, че трепери.
— Той… — промълви едва чуто. За миг помисли, че няма да я разберат, но внезапната промяна в изражението на останалите я накара да продължи. — Това, което сънуваме… Аз го наричам „Господин Белооки“.
Бланес и Зилберг едновременно зяпнаха. Жаклин, която се беше обърнала към нея, кимна в знак на съгласие.
— Да — каза. — Точно такива са очите му.
Това чувство за болест, за проказа, беше казала Жаклин. Ти също го изпитваш, нали, Елиса? Тя беше кимнала утвърдително. „Проказа“ бе точната дума. Чувство, че е „изцапана“, сякаш е търкала тялото си в плесен по повърхността на обширно тресавище. Но то бе нещо повече от чисто физическо усещане — беше мисъл. Жаклин много точно я изрази и Елиса си представи колко ли много палеонтоложката е страдала, може би дори повече и от нея.
— То е сякаш очаквам нещо ужасно… Аз съм част от него и няма как да избягам. Сама съм. И то ме зове. Надя изпитваше същото, сега си спомням…
Елиса беше останала без дъх. Зове ме и аз желая да се подчиня. Искаше да изрече това, но то й се струваше толкова противно, че дори не желаеше да го облече в думи. Някакво присъствие. Нещо, което ме желае.
Желае и Жаклин.
И всички останали може би, но най-вече нас двете.
След дълго мълчание Бланес вдигна очи. Елиса никога не беше го виждала толкова блед и объркан.
— Не е необходимо… да ми казвате нищо, ако не желаете прошепна. — Ще ви разкажа моите преживявания и трябва само да потвърдите дали е нещо подобно, или не. — Говореше предимно на тях двете и Елиса се запита дали вече е разговарял със Зилберг по този въпрос. — Виждам го в кошмарите си, в моментите на „изключване“… И щом се появи, започвам да върша ужасни неща. — Понижи глас и червенина обля страните му. — Трябва да ги правя, сякаш той ме принуждава. Неща… със сестра ми или майка ми. Не изпитвам удоволствие, при все че понякога го има. — Тишината беше всепоглъщаща и Елиса си даде сметка за усилието, което правеше Бланес, за да говори. — Но винаги има… причинено зло.
— Съпругата ми — каза Зилберг. — Тя е жертвата в моите сънища. Въпреки че ако я нарека „жертва“, не обяснявам всичко.
Неочаквано този огромен мъж сбърчи лице и стана, обръщайки им гръб. Дълго плака, без някой да успее да го утеши. Друг спомен накара Елиса да изтръпне — тогава, пред стълбата за склада, тя го бе видяла да плаче по същия начин. Когато отново ги погледна, Зилберг беше свалил очилата си, а лицето му лъщеше.
— Разделихме се… Не сме се развеждали — продължаваме да се обичаме. Всъщност аз я обичам повече от всякога, но не бих могъл да продължа да живея с нея… Толкова ме е страх да не й сторя зло… Да не би той да ме принуди да я нараня…
Жаклин Клисо също беше станала и се бе приближила до прозореца. В салона се бяха възцарили мрак и мълчание.
— Можете да се смятате за късметлии — каза тя, без да се обръща, загледана в нощта отвъд мръсните стъкла. Това, което ужаси най-много Елиса в нейната изповед, беше гласът й — той си остана непроменен — тя нито плачеше, нито стенеше. Ако Зилберг беше говорил като осъден на смърт, Жаклин Клисо се държеше като екзекутирана. — Никога не разговарям с когото и да било за това, с изключение на лекарите от „Игъл“, но предполагам, че няма защо повече да го крия. От години живея с мисълта, че съм болна. С тази мисъл в себе си се разделих със съпруга и сина си една година след завръщането си от Нуева Нелсон; по същата причина реших да изоставя преподавателската работа и професията си. Сега съм сама, живея в студио, което те плащат, в Париж. В замяна искат от мен само да им разказвам за сънищата си… и за поведението си. — Стоеше напълно неподвижна, докато говореше, а тялото й ясно се очертаваше под късата екстравагантна рокля. Елиса беше сигурна, че под нея не е облякла нищо друго. — Но всъщност не е вярно, че живея сама. Живея с него, ако разбирате какво искам да кажа. Той ми нарежда какво да правя. Заплашва ме. Кара ме да пожелавам разни неща и ме наказва със самата мен, със собствените ми ръце… Реших, че съм луда, но те ме убедиха, че е в резултат на Въздействието… Как го наричаха? „Травматичен делириум.“ Аз не го назовавам така. Когато се осмелявам да му дам име, го наричам „Дявол“ — прошепна. — И той ме влудява от ужас.