Шофьорът веднага натисна газта, умело изманеврира между другите две коли и микробуса, паркирани пред къщата, и се плъзна в нощта тихо, като космически кораб. Беше два и петнайсет, звездите блестяха в небето, пътят беше пуст и най-песимистичните прогнози показваха, че за около половин час ще стигнат до летището — достатъчно рано, за да могат да посрещнат пристигащия.
Харисън мислеше.
След няколко минути пътуване в пълна неподвижност той извади ръка от удобния джоб на палтото си.
— Подай ми монитора.
Мъжът, седнал от лявата му страна, му подаде предмет, подобен на парче белгийски шоколад. Беше плоскоекранен, петинчов приемник TFT с резолюция, която можеше да внуши на потребителя, че държи киноекран в ръката си. Менюто даваше четири възможности за избор — компютър, телевизор, GPS или видеоконферентна връзка. Харисън избра последната и натисна с показалеца си върху опцията „Интегрирани системи“. Чу се изсвирване и веднага след това се появи малката стая във форма на буквата „Г“, където четиримата учени разговаряха, насядали край масата. Въпреки оскъдното осветление в помещението, картината беше удивително ясна и можеха да се доловят различните нюанси в облеклото и косите на всеки от присъстващите. Звукът също бе с изумително качество. Харисън можеше да избере между два ъгъла на заснемане, съответстващи на двете скрити камери, които записваха. Нито в единия от двата случая обаче не можеше да види лицето на Елиса Робледо в анфас, така че се задоволи с ракурса, показващ десния й профил.
В момента говореше професор Клисо.
— Не. Аз се занимавам със съдебна медицина, Виктор, но когато слязох в онзи склад и видях останките от Черил, изгубих напълно здравия си разум.
Говореха на испански. Харисън можеше да включи автоматичния преводач, вграден към програмата за контрол, но не желаеше. Очевидно беше, че те си разказват за своите страдания и информираха Лопера за онова, което се беше случило.
Поглади брадичката си. Фактът, че учените бяха узнали толкова много неща, не преставаше да го интригува, въпреки че Картър беше събрал достатъчно доказателства, че преди смъртта си Марини им беше помагал. Ала можеше ли копието от доклада от аутопсиите да е било доставено от Марини? Имайки предвид, че самият Марини не знаеше почти нищо, какъв би могъл да бъде източникът му за информация? От кого беше изтекла тя? Харисън започваше да се безпокои.
Изтичане. Пропукване. То позволява проникване отвътре или отвън. Дефект в блиндажа.
Сега заговори Бланес. Колко мразеше неговото парадиране, с този негов вид на превъзходство и ерудираност…
Изгледа продължително Елиса Робледо. Напоследък спираше погледа си на някои неща по този начин, без да мига, без дори да диша, с изключително внимание. Имаше основна представа за анатомията на окото и знаеше, че зеницата не е просто петно, а микроскопична дупчица. Всъщност — цепнатинка.
Изтичане.
През тази дупчица можеха да проникват неприятни картини, подобни на онези, които беше видял преди четири години в дома на Колин Крейг и апартамента на Надя Петрова, или пък предния ден на масата за дисекции в Милано. Вонящи и нечисти картини, подобни на устата на смъртник. Сънуваше всяка нощ (когато изобщо спеше) тези сцени.
Вече беше решил какво да прави и бе получил благословията на началниците си — щеше да обезвреди, да ампутира гангренозната част. Щеше да се доближи добре защитен до учените и щеше да изреже всичката болна плът, която наблюдаваше. По — специално и конкретно — плътта, пораждаща цепнатини и пукнатини.
И още по-специално би се позанимавал с Елиса Робледо. Не беше го казал пред никого, нито дори пред самия себе си.
Ала знаеше какво ще направи.
Неочаквано екранът се изпълни с планински зъбери. Харисън за миг помисли, че Всевишният го наказва заради злите му помисли.
— Смущения в предаването — каза мъжът вляво, като раздвижи парчето шоколад. Може би няма покритие.
Харисън почти не обърна внимание на това, че не можеше да вижда, нито да чува. Учените, включително и Елиса, вече представляваха само мъждива светлинка на личния му небосклон. Имаше планове и щеше да ги осъществи в подходящия момент. Сега искаше да се концентрира върху последната задача за тази нощ.
Бланес се готвеше да продължи да говори, когато нещо го прекъсна.
— Самолетът на професор Зилберг ще кацне след десет минути — оповести Картър, като влезе в стаята и затвори вратата след себе си.