— Шестима.
Погледите се преместиха към Виктор, който изглеждаше също толкова, ако не и по-изненадан от останалите от собственото си изявление.
— Аз… — Поколеба се, преглътна слюнката си, пое дълбоко въздух и успя да вложи в думите си неочаквана сила. — Ще трябва да включите и мен.
— Всичко ли му разказахте? — попита Картър, сякаш не беше напълно убеден в достоверността на неговото присъединяване.
— Почти всичко — каза Бланес.
Картър си позволи да разтегне устни.
— Тогава използвайте времето, професоре. Така или иначе, трябва да изчакаме Зилберг.
— Нямам търпение да дойде — призна Бланес. — Документите, които носи, са ключът към загадката.
— За какво говориш? — попита Елиса.
— В тях се намира обяснението на случващото се с нас.
Жаклин направи стъпка напред. В гласа й отново се усети тревожност.
— Давид, кажи ми само едно нещо: той съществува ли? Действително ли го има, или е колективно видение… халюцинация?
— Още не знаем какво точно представлява, Жаклин, но е реален. В „Игъл“ знаят това. Той е напълно реално същество. — Изгледа ги така, сякаш правеше преглед на единствените оцелели от страшно бедствие. В очите му Елиса забеляза пламъчето на страха. — В „Игъл“ го наричат „Зигзаг“ по името на проекта.
Може би за пръв път в живота си Райнхард Зилберг мислеше за самия себе си.
Онези, които го познаваха, знаеха добре, че той е по-скоро алтруист и всеотдаен човек. Когато брат му Ото, с пет години по-голям от него, директор на фирма за оптически уреди в Берлин, му се бе обади няколко дни по-рано, за да му съобщи, че са му открили рак с невъзможно за произнасяне име, Зилберг поговори с Берта, поиска отпуск от университета и се премести при Ото. В продължение на една години се грижи за него и го подкрепя, докато той почина. Два месеца по-късно стегна куфара и замина за Нуева Нелсон. Бяха трудни времена, с жестоки изпитания за чувствата му; през онези дни той смяташе, че проектът Зигзаг е прекрасна награда, която Бог му пращаше с безкрайно милосърдие, за да смекчи трагедията от случилото се с неговия брат.
Сега мислеше по съвсем различен начин.
Със сигурност можеше да се каже, че преди нещата да бяха стигнали дотук, Зилберг никога не се беше страхувал от онова, което можеше да му се случи. Не защото притежаваше някаква особена храброст, а заради това, което Берта наричаше „въпрос на жлези“. Страданието на неговите близки му причиняваше по-голяма болка, отколкото неговото собствено — просто така беше устроен. „Ако някой от нас двамата трябва да боледува, по-добре да е Райнхард — обичаше да казва жена му. — Болна ли съм аз, разболява се и той, и то дори по-тежко от мен.“
Толкова те обичам, Берта… Мисълта за нея извика образа й в съзнанието му: за чуждите очи тя може би вече не беше онова закръглено, но едновременно с това стройно момиче, с което се беше запознал в университета преди почти половин век. Въпреки че нямаха деца, трийсет години щастлив брак го бяха накарали да повярва, че единственият рай на земята, единственият, заслужаващ това име, бе животът с любимия човек.
Въпреки това в един момент тази хармония едва не бе рухнала. Преди години, ужасен от сънищата си, Зилберг, воден от същото чувство, което го беше подтикнало да се премести да живее при брат си, взе решение да си тръгне от любов към жена си.
Опакова нещата си и се пренесе в малката им гарсониера близо до университета, която даваха под наем на студенти. Не можеше да живее с нея, тъй като всяка нощ се страхуваше, че ще се събуди и ще установи, че й е причинил всичко онова, което му се явяваше в гротескните му видения… Пред Берта беше изтъкнал различни доводи — необходимост да види нещата „от разстояние“, разстроени нерви. Но нейното здраве се разклати и тя преобърна земята и небето, за да накара Зилберг да се върне при нея. Той отстъпи накрая, въпреки че страховете му нараснаха още повече.
Този следобед се беше сбогувал с Берта. Не искаше нищо от онова, което можеше да му се случи оттук нататък, каквото и да беше то, да го изненада с нея. Не беше я прегърнал много силно, но бе обгърнал тялото й и я беше погалил по гърба, който толкова я мъчеше напоследък, казвайки й, че се е появил „нов проект“ и той трябва да участва. Щеше да замине за няколко дни. Не скри, че отива на среща с Давид Бланес в Мадрид — знаеше, че в „Игъл“ вече са научили и ако излъжеше жена си, я излагаше на риск да я разпитват.