В крайна сметка беше съгласен с онова изказване на Елиса за Рик в смисъл, че той не бе „дяволско изчадие“, както Виктор мислеше, а хлапак, изоставен от родителите си и презиран от чичо си, изпълнен с интелигентност и амбиция, но и силно жадуващ приятелство и обич. Когато мислеше за Рик, мислеше за противоречива ексцентрична душа, която беше способна силно да се привързва, и това бе проличало след онази прословута разправия на брега на реката заради Кели Греъм; Рик беше търсач на удоволствия, който, погледнат от разстояние, си оставаше невинен любител на самотните оргазми, подпомогнати от списания, снимки и филми… Личност, във всички случаи нестандартна за възрастните, но привлекателна и дори възпитателна за всяко дете. Стигаше до извода, че приятелството с Рик Валенте го бе научило на повече неща от живота, отколкото знанията, които много учебници по физика и множество преподаватели му бяха дали, защото да си приятел с дявола беше особено полезно за такива като него, които се мъчеха да се научат да устояват на изкушенията.
Неоспоримо доказателство за това бе, че когато порасна достатъчно, за да се откъсне от орбитата на това самотно, озлобено и гениално момче, той не се поколеба да го направи. Спомените за споделените лудории му се струваха просто стъпала в духовното му израстване. Настъпил беше часът на истината и той бе поел по собствен път, докато Валенте продължи със своите недотам тайни перверзни.
Така или иначе, сумата на живота му винаги бе положително число, дори с променливата Валенте, присъстваща като събирателно в общия сбор.
До тази нощ.
Помъчеше ли се да си спомни подред всичко изживяно през тази неповторима нощ, го обземаше желание да се разсмее — жената, към която изпитваше най-силно възхищение (и любов), му беше разказала невероятна история; после някакви непознати го бяха измъкнали насила от колата му, бяха го отвели в къща извън града и го бяха подложили на разпит, мятайки му заплашителни погледи; а сега един Давид Бланес, с тъмни кръгове под очите, брадясал и вероятно луд, искаше от него да повярва в невъзможното. Това бяха прекалено големи числа за аритметиката на ума му.
Единственото, което знаеше с положителност, бе, че е тук, за да им помогне, най-вече на Елиса, и че щеше да се постарае да го направи по най-добрия възможен начин.
Въпреки растящия страх, който го обземаше.
— Казваш, че има още по-странни неща — проговори.
Бланес кимна.
— Мумифицирането. Би ли обяснила, Жаклин?
— Един труп може да се превърне в мумия по естествен или изкуствен начин — каза Жаклин. — Изкуственият се е прилагал в Египет и всички знаем в какво се състои той. Ала природата също може да мумифицира. Например в извънредно сухи места с голяма циркулация на въздух се поражда бързо изпаряване на течностите в организма и това възпрепятства действието на бактериите. Но останките от Черил, Колин и Надя са били мумифицирани вследствие на процеси, различни от всички познати досега. Не се наблюдава изсушаване, нито типичните промени в околната среда, нито пък е изтекло необходимото време, за да настъпят такива. Има и други противоречия: химическата автолиза например, причинявана от смъртта на собствените ни клетки, като че ли се е получила, но това не важи за последващата дейност на бактериите.
— Пълното отсъствие на бактериално разлагане е необичайно… Сякаш… Сякаш са прекарали дълго време затворени на място без никакъв контакт с атмосферата. Това е необяснимо, като се има предвид датирането post mortem. Нарекоха я „асептична идиопатична мумификация“.
— Знам как са я нарекли — намеси се Картър на завален, но разбираем испански. (Елиса не знаеше, че говори нейния език). Беше се облегнал на стената със скръстени ръце, сякаш чакаше да го предизвикат на бой. — Нарекоха я „Ако някой има шибана представа какво е това, да каже“.
— Точно това е значението на „идиопатична“ — обясни Жаклин.
— А то какво показва? — попита Виктор.
Бланес взе думата.
— Преди всичко, че моментът, за който се предполага, че са били извършени убийствата, не съответства на момента, в който смъртта на жертвите действително е настъпила. Крейг и Надя са убити за по-малко от половин час, но според анализите телата им би трябвало да са били мъртви от месеци. Наблягам: телата им. Нито намерените късове от дрехи, нито предметите около тях показват същите признаци на развала или изминало време, включително и бактериите по кожата им — оттук и отсъствието на гниене, за което спомена Жаклин.