Един от мъжете се наведе към него.
— Професоре, знаете ли кой е…?
Това беше последното, което успя да чуе.
Насред въпроса светлините угаснаха.
— Ей — каза Зилберг. Чу собствения си глас, докато изричаше това.
Отговор не последва.
Спря да чува и бръмченето на мощните двигатели на „Нортуинда“. Беше престанал да усеща и замайването от снижаването.
За миг си помисли, че е умрял. Или, че е получил мозъчен кръвоизлив и му е останало мъничко съзнание, което бавно щеше да угасне в мрака. Ала току-що бе използвал гласа си и го беше чул. Освен това — сега го осъзна — усещаше страничните облегалки на седалката, предпазният колан продължаваше да го придържа и почти долавяше смътните очертания на кабината в тъмнината. Но всичко около него се беше превърнало в покой и тишина. Как бе възможно това?
Хората от „Игъл“ сигурно бяха на две крачки разстояние. Спомняше си до най-малката подробност и двамата — онзи вдясно беше по-висок, с изсечени черти, с бакенбарди до средата на бузите; съседът му отляво беше рус, як, със сини очи и силно изразена вдлъбнатина над горната устна. Какво ли не би дал Зилберг в този момент, за да ги зърне отново или поне да ги чуе. Но мракът пред него беше непрогледен.
Или пък не.
Огледа се. На няколко метра вдясно от него, там, където би трябвало да се намира стената на кабината, се виждаше лека светлинка. До този момент не беше я забелязал. Втренчи се в нея. Запита се какво ли можеше да бъде. Дупка в бронята? Мълчалива и смътна светлинка. Божият дух, реещ се над водата. Нищото. Философи и геолози се бяха мъчили през вековете да разгадаят онова, което в този момент очите му обхващаха с един поглед.
Като дете библейските четива бяха карали Зилберг да се пита какво ли изпитва човек при вида на някакво чудо — отдръпващо се море, застинало слънце, крепостни стени, рухващи под звуците на тромпети, възкръсващ труп и езеро, закротило се в бурята подобно на чаршаф под опитни ръце. Какви ли са били героите в тези чудеса?
Вече знаеше какво изпитва човек. Ала това чудо не беше от Бога.
Изведнъж разбра значението на светлинката, както и на всичко край себе си.
Зигзаг. Ангелът с огнен меч.
Знаеше го от самото начало, но отказваше да го приеме. Беше прекалено ужасяващо.
Значи това е то. Дори и в самолет.
Размърда лявата си ръка и докосна закопчалката на предпазния колан, но не успя да я отвори — сякаш езикът и процепът се бяха слели в едно. Отчаян, той се дръпна напред и ремъкът се заби в плътта му (като че ли нямаше дрехи на гърба си) и го накара да извие от болка, но коланът не се разкопча.
Не можеше да стане. Но не това бе най-лошото.
Най-лошото бе усещането, че не е сам.
Това усещане беше вцепеняващо насред тишината в тази вечна нощ. Беше повече от истинско усещане, то бе увереност, че има нещо или някой в дъното на кабината зад него, където бяха последните редове седалки и тоалетните. Погледна над рамото си, но невъзможността да помръдне глава, седалката, която му пречеше, и липсата на светлина не му позволиха да види нищо.
При все това беше сигурен, че присъствието е напълно действително. И че приближава.
Приближаваше по централната пътека.
Зигзаг. Ангелът с…
Внезапно загуби цялото спокойствие, което дотогава успяваше да запази. Мъчителна паника го завладя. Нищо, нито споменът за Берта, нито всичко прочетено, нито огромната му култура, нито многото или малко смелост му помогнаха да понесе този миг на абсолютен ужас. Той трепереше и стенеше. Заплака. Бореше се като обладан с предпазния колан. Помисли, че ще полудее, но това не се случи. Стори му се, че лудостта не настъпва така мигновено, както тревогата. По-лесно беше да се отреже крайник, да се изтръгнат вътрешности или да се откъсне живо месо, отколкото да се отнеме разумът от здрав разсъдък, си каза. Прозря, че е осъден да запази разсъдливостта си до края.
Но грешеше.
Разбра това миг по-късно.
Имаше неща, способни да изтръгнат разума от здравия ум.
Нощта изглеждаше някак крехка. Обгърната с лек черен тюл, осеян с дребни светлини. Заострената муцуна на „Нортуинда“ я проряза като леден нож. Тоновете тегло натиснаха хидравличните амортисьори, докато спирачките задържаха страхотния устрем и машината оглушително продължи да реве.