Харисън не изчака тя да спре. Отдръпна се от служителя на летището и посочи с глава микробуса, спрян на подстъпа към терминал три. Хората му се качиха — експедитивно и мълчаливо; последният затвори вратата и микробусът се плъзна, без да бърза, към самолета. В този ранен утринен час нямаше почти никакви пътнически и олети и затова нямаше основания да се притесняват от каквито и да било усложнения. Току-що беше получил информация от пилотите — пътуването бе завършило без инциденти. Каза си, че първата част от неговата задача — да събере всички учени — беше приключила.
Обърна се към доверения си асистент, седнал до него.
— Не желая оръжие, нито насилие. Ако сега не ни даде куфарчето си, няма да му го отнемаме. Ще имаме време за това, когато пристигнем в къщата. На първо място трябва да спечелим доверието му.
Микробусът спря и мъжете слязоха. Вятърът, който приглаждаше тревата по пистите, разроши снежнобялата коса на Харисън. Стълбата беше поставена, но вратата на самолета не се отваряше. Какво ли чакат?
— Прозорците… — посочи довереният му сътрудник.
За момент Харисън не разбра какво иска да му каже.
Тогава отново погледна самолета и проумя.
С изключение на стъклото на пилотската кабина, петте кръгли прозорчета отстрани на луксозния „Нортуинд“ като че ли бяха боядисани в черно. Не беше запомнил този модел да е с опушени стъкла. Какво ли правеха пътниците на тъмно?
Внезапно прозорчетата се осветиха с лекотата, с която и падащата вечер се събуждат лампите на самотна уличка. Светлината се местеше от едната към другата страна — без съмнение някой движеше фенер в кабината. Но най-странното беше цветът на тази светлина.
Червено. Мръсночервено, неравномерно обагрено.
А може би този ефект се дължеше на петната по стъклата от вътрешната страна.
Тръпки, надигнали се от дълбините на Харисън, го приковаха към земята. За миг като че ли времето спря.
— Влезте… в този самолет… — изрече, ала като че ли никой не го чу. Пое си дъх и събра сили подобно на генерал, обръщащ се към разбитата си войска пред лицето на неизбежно поражение: — Влезте в проклетия самолет! Стори му се, че крещи в свят от парализирани хора.
27
— Серджо Марини планира всичко. Познаваше рисковете толкова добре, колкото мен, но имаше… — Бланес се замисли за миг, като че ли търсеше точната дума. — Може би у него имаше повече любопитство. Струва ми се, че веднъж вече ти казах, Елиса, че „Игъл“ искаха да провеждаме експерименти с близкото минало, но аз отказвах. Серджо не беше съгласен с мен и като видя, че не може да ме убеди, се престори на победен. Предполагам, че съм им трябвал за проекта и затова той е бил принуден да се преструва пред мен, но зад гърба ми е говорил с Колин. Той беше млад гениален физик, беше проектирал Сюзън и искаше да изпъкне. „Това е нашият шанс, Колин“, така му е казал вероятно. Започнали са да обмислят как да действат така, че аз да не разбера, и им хрумнала велика идея: защо да не използват някой от студентите? Избрали Рик Валенте. Той е бил идеален за целта — блестящ студент, изпълнен с амбиции; Колин го е познавал от Оксфорд. Отначало сигурно са му възлагали дребни неща — да се обучава да работи с ускорителя и компютрите… По-късно му дали по-специфични указания. Той се е упражнявал всяка нощ. Картър и хората му са знаели и са го закриляли.
— Шумовете, които чувах по коридора… — прошепна Елиса. — Онази сянка…
— Бил е Рик. Направил е дори нещо повече, което изненадало Марини и Колин: започнал връзка с Розалин Рейтер, за да може, ако го хванат да снове нощем из бараките, да решат, че я е посещавал.
Спомените на Елиса се насочиха към стаята в Нуева Нелсон: отново чу стъпките и видя сянката да се плъзга зад шпионката на вратата. Ето го и Рик Валенте, който я наблюдава с презрителна усмивка. Това, което сега бе научила, се връзваше перфектно с онзи Рик, когото беше познавала: амбиция и жажда да се открои дори и пред Бланес… Всичко това беше характерно за него така, както и циничната злоупотреба с чувствата на Розалин. Но какви точно неща бе вършил по време на нощните експерименти? Как се бяха получили тези сънища и видения? По какъв начин Рик беше преобърнал до такава степен живота на всички?
Жаклин като че ли прочете мислите й. Вдигна глава и попита:
— Но какво е правел Рик, за да се случи всичко това…?