— Но Харисън е в течение — отбеляза Елиса.
— Беше необходимо да му се каже, за да не заподозре. Самият Картър му каза, хвърляйки обаче вината върху Марини, който уж ни бил изпратил тези документи от страх. Знае, че Харисън ще конфискува архивите, но той ще се постарае да ги вземе отново.
— И после?
— Ще избягаме. Картър е изготвил план за бягство: първо ще отидем в Цюрих и оттам — където той реши. Ще се крием, докато търсим начин да… решим проблема със Зигзаг.
Тези думи накараха Елиса да стисне устни. Да, това е „проблем“. Погледни ни двете. Погледни как изглеждаме, погледни в какво сме се превърнали Жаклин и аз — страхливи мишки, които само гледат как да се напудрят и треперят с надеждата, че проблемът ще се смили да им подари още една вечер живот. Не можеше да не мисли, че Бланес, Зилберг и Картър вероятно също изпитват ужас, ала те не бяха изживели и една трета от гадостите, които те преглъщаха с тонове всеки ден.
Изправи се на стола и заговори с енергичността, присъща за нея, когато вземаше някакво решение.
— Не, Давид. Не можем да избягаме и ти го знаеш. Трябва да се върнем. — Тя като че ли седеше на масата заедно с няколко захвърлени кукли, които в този момент нечии ръце задвижиха — глави, жестове, тела в движение. Добави: — В Нуева Нелсон. Това е нашият единствен шанс. Щом Рик е отключил всичко това там, само там ще можем… Как каза? „Да решим проблема.“
— Да се върнем на острова? — Бланес смръщи вежди.
— Не! — Жаклин Клисо от шепот превърна тази дума във вик. Изправи се на крака. Ръстът й беше внушителен, а черните токчета я извисяваха още повече. Гримираните й очи святкаха от болка в полумрака на стаята. — Никога няма да се върна на онзи остров! Никога! Не се и надявай!
— А какво предлагаш тогава? — попита Елиса почти умолително.
— Да се скрием. Да избягаме и да се скрием някъде!
— И междувременно да чакаме Зигзаг да набележи поредната жертва?
— Нищо и никой не е в състояние да ме накара да се върна на онзи остров, Елиса! — Под бухналите й боядисани в яркочервено и сресани назад коси и под белезникавия слой грим изражението и тонът на Жаклин бяха станали заплашителни. — Там… се превърнах в това, което съм сега! Там…! — изръмжа. — Там това нахлу в живота ми! Няма да се върна!… Няма да се върна… дори и ТОЙ да пожелае…!
Спря рязко, сякаш внезапно осъзна какво бе изрекла.
— Жаклин… — промълви Бланес.
— Не съм човек! — С лице, изкривено в ужасна гримаса, палеонтоложката докосна косите си с ръка така, сякаш искаше да ги изтръгне. — Аз не съм живо същество! Аз съм болна вещ! Заразена! Заразих се там! Нищо няма да ме накара да се върна! Нищо! — Беше вдигнала ръце като лапи, готови да я защитят от физическа атака. Панталонът й, предизвикателно плитък, бе впит в ханша й. Видът й беше едновременно чувствен и потискащ.
С нейния вик нещо дразнещо, като пяна се изкачи в главата на Елиса. Тя стана и се изправи срещу Жаклин.
— Знаеш ли, Жаклин? Писна ми да слушам как непрекъснато искаш да се изкараш единствената мъченица на това гнусно терзание. Преживяла си трудни години? Добре дошла в клуба. Имала си професия, съпруг и син?
— Нека ти кажа какво имах аз: младост, студентски мечти, бъдеще, целия си живот… Изгубила си самоуважение? Аз изгубих стабилността си, ума си… Продължавам да живея на онзи остров всяка нощ. — Очите й се напълниха със сълзи. — Дори сега, дори тази вечер след всичко, което вече знам, нещо в мен ме укорява, че не съм в стаята си, облечена като уличница, сънуваща, че се подчинявам на противните му желания, поболяла се от ужас пред идването му и отвратена от самата себе си за това, че съм неспособна да се съпротивлявам… Кълна ти се, че желая да напусна този остров завинаги, Жаклин. Но ако не се върнем там, никога няма да можем да си тръгнем от него. Разбираш ли? — попита нежно. И изведнъж изкрещя грубо: — Разбираш ли, майната ти, Жаклин?
— Жаклин, Елиса… — прошепна Бланес. — Не трябва…
Повикът за помирение бе прекъснат неочаквано от отварянето на вратата.
— Заловил е Зилберг.
Няколко минути по-късно, когато успя смислено да възпроизведе този миг, Елиса си каза, че Картър е намерил най-сполучливия термин. Зигзаг наистина ни залавя. Ние сме неговите жертви.
Случило се е докато са летели, един от хората ми току-що се обади. Станало е за секунди, малко преди да кацнат, защото пилотите са говорили с охраната и всичко е било наред… Когато се приземили, установили, че няма ток в салона за пътници и влезли с фенери да видят какво става. Двамата от охраната били на земята, плувнали в море от кръв, неузнаваеми, а Зилберг бил разпръснат на парченца из всички седалки. Моят човек не го е видял, но казва, че в самолета приличало на касапница…