— Боже мой, Райнхард… — Бланес тежко се отпусна на стола.
Риданието на Жаклин наруши тишината. Гласът й беше хлипащ, като на малко момиченце. Елиса силно я прегърна, шепнейки й малкото утешителни думи, които й хрумнаха. На свой ред почувства успокояващата ръка на Виктор на рамото си. Стори й се, че никога както в този момент подобно най-обикновено докосване не я беше сближавало толкова с някого. Ако човек не е изпитал толкова страх, не знае какво е прегръдка, дори и да обича.
— Добрата новина е, че Зилберг е изпратил документите на сигурния адрес, който му дадох за извънредни обстоятелства. — Картър сновеше напред-назад, прибирайки разни дребни предмети от етажерката, докато говореше. Не преставаше да се суети по работа, откакто бе влязъл в стаята. — Преди да тръгнем, ще ги прехвърля на флаш памет и така ще ги имаме на разположение. — Спря и ги погледна. — Не знам за вас, но аз лично бих обмислил как да изчезна. После ще намеря време за сълзи и сополи.
— Какъв е планът? — попита Бланес почти без глас.
— Сега е към три сутринта. Ще трябва да изчакаме Харисън да си тръгне от летището. Моят човек ще ми съобщи. Ще минат сигурно два-три часа. Ще затвори самолета, ще го сложи в някой хангар на разпореждане на военните и ще си тръгне — няма интерес да вдига шум на гражданско летище.
— Защо трябва да чакаме да се махне?
— Защото отиваме на летището, професоре — отвърна Картър иронично. — Ще летим с нормален полет и предполагам, че не бихте желали старчето да ни изненада, докато ни отвеждат към самолета, нали? Освен това искам да включа за малко скритите камери, за да ви види как си седите тук край масата и да не се нерви. Когато той изчезне, ще тръгнем. Навън има двама души не от нашите, но няма да е трудно да ги затворим в някоя стая и да им вземем мобилните телефони. Така ще спечелим време. Ще вземем самолета на „Луфтханза“ за Цюрих в седем сутринта. Там имам приятели, които могат да ни скрият ма сигурно място. А оттам — ще видим.
Елиса още прегръщаше Жаклин. Изведнъж й заговори тихо, но твърдо.
— Ще приключим с него, Жаклин. Ще му го начукаме веднъж завинаги на този… този… кучи син, каквото и да става… Само там можем да го направим… Съгласна ли си?
Клисо я погледна и кимна. Елиса също кимна към Бланес. Той като че ли се поколеба, но сетне каза:
— Картър, в какво състояние се намира Нуева Нелсон?
— Станцията ли? В много по-добро, отколкото „Игъл“ се опитват да ви го представят. Експлозията в склада не е нанесла много щети на апаратурата и екип от техници поправи ускорителя и поддържа машините през последните години.
— Мислите ли, че можем да се укрием там?
Картър остана загледан в него.
— Мислех, че искате да сте възможно най-далеч от царството на ужасите, професоре. Да не би да сте измислили как да оправите пораженията?
— Може би — каза Бланес.
— Не виждам никакъв проблем. Може да отидем първо и Цюрих и оттам — на острова.
— Има ли охрана?
— Естествено — четири брегови патрула, въоръжени до зъби, и атомна подводница: всички под командването на координатор.
— Кой е този координатор?
За пръв път Картър си позволи да се усмихне.
Нещо се случва. Това е единствената неоспорима мъдрост, която се придобива в този живот. Не е нужно да сме велики учени, за да я прозрем. Чувстваш се добре, но внезапно идва ден, в който здравето ти рухва като замък от карти; планираш нещо много грижливо, но никога не можеш да предвидиш всички извънредни обстоятелства; обмисляш това, което ще стане през следващите четири часа, и само пет минути по-късно твоята прогноза се сгромолясва. Нещо се случва.
Харисън имаше трийсетгодишен опит и все още не беше загубил способността си да се изненадва, дори да се учудва. Всъщност нека го кажем направо — да се ужасява. Въпреки всичко, което беше видял дотук, знаеше, че се случват неща, които поставят граница: има по нещо преди и след от всяка страна. „То е като да завали сняг от земята към небето“ — обичаше да казва баща му. Това беше негов оригинален израз: „Да видиш как вали сняг от земята към небето“ — да видиш нещо, което завинаги те променя.