Например вътрешността на онзи „Нортуинд“.
Мислеше за това загърнат в защитното си палто, защитено на свой ред от блиндирания мерцедес, пътуващ с пълна скорост обратно към къщата на Бланес. Издига се някаква граница, след като си видял определени неща.
— Не отговаря, господине.
Довереният му сътрудник седеше до него. Харисън го погледна изкосо.
Беше млад мъж с грижливо поддържани черни мустаци и сини очи; имаше семейство и деца, беше предан на професията си, чистокръвен англосаксонец. Човек, пред когото можеше да каже или нареди каквото си пожелае, понеже никога нямаше да оспори решенията му, нито да му зададе неудобни въпроси. Точно затова бе необходимо да го запази… каква беше думата „девствен“? Може би да. Девствено отдалечен от най-опасните неща Харисън беше достатъчно интелигентен, за да разбира това — можеш да позволиш разсъдъкът ти да стигне до умопомрачение, но никога не позволявай то да завладее ръцете ти.
— Да опитам ли отново, господине?
— Колко пъти му звъня?
— Три. Много е странно, господине. А и смущенията на монитора продължават.
Затова не му беше позволил да влезе в онзи самолет. И бе постъпил правилно. Нека червена завеса скрие от теб тези неща завинаги, момчето ми. Нека никога да не видиш как вали сняг от земята към небето.
От тримата агенти, които заедно с него бяха влезли в „Нортуинда“, двама бяха откарани в болница с пилотите и охраната. Третият беше в относително добро състояние, въпреки че с успокоителни. Той самият бе понесъл всичко докрай, така както онова с Марини в Милано. Имаше опит: беше обичаен посетител в пъкъла на ужаса.
— Обади се на Макс.
— Опитах, господине, но и той не отговаря.
Зората позлатяваше дърветата, предвещавайки хубав мартенски ден в планините край Мадрид, при все че това ни най-малко не интересуваше Харисън. Чувстваше се изтощен до краен предел от дългите, напрегнати часове на летището, но не можеше да си позволи да отдъхне. Не и докато не решеше какво да стори с учените, които бяха останали; с онези чудовища (включително и с преподавателката Робледо), виновни за нещата, които бе видял в „Нортуинда“.
Покрай прозорчето прелетя в противоположната посока някакъв микробус, мрачен и бърз като мислите му.
— Има покритие, господине, и пробвам на всички канали, но…
Харисън премигна. Идеите съвсем не се тълпяха в главата му, но с малкото останали стигна до нещо подобно на извод. Нито Картър, нито Макс отговарят.
Случват се неща.
Учените знаеха неща, които не биваше да стават тяхно достояние. Бяха узнали например, как Марини, Крейг и Валенте са сътрудничели в експериментите, които представляваха интерес за „Игъл“. Картър му беше обяснил, че, изплашен от случващото се, Марини е признал всичко на Бланес в личен разговор в Цюрих. Харисън разполагаше с доказателства за тази среща.
Беше му ги предоставил Картър.
Пол Картър. Изряден служител, роден боец, крепост от мускули и мозък, бивш военен, рециклиран в наемник — най-добрата възможна машина. Харисън го познаваше от повече от десет години и смяташе, че знае всичко, което един човек трябва да знае за друг, за да му се допери. Картър беше воювал (или беше обучавал войници) в Судан, Афганистан и Хаити — неизменно на служба при онзи, който можеше да плати за труда му. По негова препоръка „Игъл“ го беше наел на баснословна цена като координатор на военната част от проекта Зигзаг. Харисън беше разбрал, че Картър се подчинява на едно-единствено правило, на един-единствен етичен кодекс — собствената му сигурност и тази на неговите хора. Това му даваше известна…
Собствената му сигурност и тази на неговите хора.
Харисън се размърда на удобната кожена седалка.
— Нищо не разбирам, господине. Макс каза, че ще остане в къщата с Картър и…
Изведнъж в мрака на съзнанието му просветна. Микробусът.
— Даве — каза на шофьора, без да променя гласа си по интерфона. — Даве, обърни посоката.
— Не ви разбрах, господине?
— Давай обратно. Връщаме се на летището.
Изтичане на мозъци. Нали така се назоваваше тъжното състояние на науката в държави като неговата? Виктор се мъчеше да се разсее с подобни простички игри на думи. Учените бягат както данъците. Трима испански учени напускат страната и се отправят към Швейцария, подобно на мръсни пари, укривани от властите, за да спасят живота си. И ето, той беше сега тук, на терминал едно в „Барахас“ и заедно с останалите чакаше Картър да извади бордовите карти на гишето на „Луфтханза“ с онези фалшиви паспорти. Не беше успял дори да се сбогува със семейството си, въпреки че телефонира на Тереса секретарката в катедрата — и я информира, че както той, така и Елиса са пипнали един и същи вирус и излизат за няколко дни в болнични. Лъжата го забавляваше.