Беше почти шест и половина, но в тази част от сградата утрото не се виждаше. Само най-ранобудните (чиновници от двата пола) се суетяха с кожени куфарчета или пък се редяха на опашка пред гишетата. Единственото, кое то свързваше Виктор с тези хора, беше умората: цяла нощ не бе мигнал, слушайки страховити истории за някакъв невидим и садистичен убиец, от когото всички жадуваха да избягат. Беше едновременно ужасен и изтощен. В самолета нямаше съмнение, че умората щеше да победи страха и той щеше да подремне, но сега се чувстваше така, сякаш са инжектирали във вените му серум с кофеин.
— В този час е вероятно Харисън вече да е разкрил станалото — каза Елиса.
Докато я гледаше, Виктор отново си помисли, че дори изморителната нощ, която бяха прекарали, не беше в състояние да помрачи хубостта й. Каква красива жена. Дългата й гарвановочерна коса, която го оставяше без дъх, се открояваше на фона на прекрасното й лице. Чувстваше се щастлив, че я придружава. Усмивките, които му отправяше, самият факт, че е до нея, го възнаграждаваха стократно. На летището беше студено или може би това беше извинение, за да я прегърне. „Заедно в нещастието“ беше друг стереотипен израз, подобно на „изтичане на мозъци“. Но изтъркан или не, на Елиса като че ли й действаше успокояващо ръката, обгърнала раменете й.
— Може би — съгласи се Бланес, — но самолетът за Цюрих излита след по-малко от час и Картър ни уверява, че Харисън не знае къде отиваме.
— Можем ли да му се доверим? — попита тя, загледана в широките плещи на Картър, който стоеше пред гишето.
— Той е заинтересован точно толкова, колкото и ние от това бягство, Елиса.
Картър се приближи, показвайки им бордовите карти така, както фокусник показва обратната страна на карта от тестето. Виктор се възхити от таланта му на командир — нямаше нужда да говори, за да тръгнат и да го следват като агънца — Жаклин, чаткайки с токчета.
— Мислите ли, че Харисън вече знае? — попита Бланес, като се огледа.
— Възможно е. — Картър сви рамене. — Но аз добре го познавам и се постарах да предвидя ходовете му. В момента вероятно е още в къщата, объркан, дава заповеди и недоумява какво ли се е случило… Оставих лъжливи следи. Когато успее да реагира, нашият самолет ще е излетял.
Харисън влезе в терминал едно на „Барахас“, без да престава да говори по телефона. Беше действал светкавично, много по-бързо — така смяташе, — отколкото Картър би могъл да предположи. Неслучайно беше избран за ръководител по сигурността на научните проекти на „Игъл“.
— Бяхте прав, господине — казваше гласът в слушалката. — Току-що чекира четирима души за полета на „Луфтханза“ за Цюрих в седем часа, като използва фалшиви документи. На гишето са го разпознали. Прекрасна идея беше да ни изпратите спешно снимката му. Сигурно се насочват към изхода за отвеждане към самолета.
Харисън кимна мълчаливо и прекъсна връзката. Добре познаваше Пол Картър — в какъвто и предател да се беше превърнал, той си оставаше наемник и разполагаше с обичайната помощ и методи. Но аз ще те изненадам, Пол. Хвърли поглед към часовника, докато бързо прекосяваше коридора на терминала, придружен от доверения си сътрудник — беше седем без четвърт.
— Говори ли с Бласкес? — попита, без да забавя крачка.
— Ще задържат полета, господине. Испанската полиция също е предупредена. Ще ги спрем на последната проверка на пътниците.
Харисън благодари не за пръв път за международната паника, която цареше от повече от едно десетилетие. Страхът от тероризъм позволяваше заповеди, като забавяне излитането на даден самолет или арестуването на петима заподозрени в чужда държава, да бъдат изпълнявани безпрекословно. Страхът беше полезен и за Европа.
Една цветнокожа застана на пътя му, бутайки количка с куфари. Харисън почти се блъсна в нея и изпсува през зъби. Довереният му човек я отмести със замах, без да спира. Точно в този момент Харисън чу първо на испански, а после и на английски съобщението по високоговорителите: „“Луфтханза" съобщава, че полет… за Цюрих ще се забави по технически причини."