Сега вече бяха в ръцете му.
„Повтаряме: Авиокомпания «Луфтханза» съобщава, че полет…“
Бланес пребледня, докато бързо напредваха към опашката пред скенера.
— Задържат излитането на самолета, Картър, чухте ли?
Имаше шестима пътници в редица, които поставиха багажа на автоматичната лента. По-натам внушителна група униформени като че ли бяха се събрали на съвет. Нито един пътник не можеше да убегне от щателната проверка.
— Забавянето на полет е нещо съвсем обичайно, професоре, не се притеснявайте — възрази Картър. Мина покрай една опашка и се насочи към следващата. Движеше главата си, закачена на якия му врат, ту наляво, ту надясно, сякаш търсеше нещо.
Бланес и Елиса размениха тревожни погледи.
— Видяхте ли тези полицаи, Картър? — не се предаваше Бланес.
Вместо да отговори, Картър продължи да върви. Мина покрай последния пътник на поредната опашка, но не застана и там. Зави към изхода на летището. Учените го последваха объркани.
— Къде отиваме? — попита Бланес.
Един тъмен автобус чакаше на изхода. Шофьорът слезе, Картър се качи, седна зад волана и запали двигателя.
— Хайде, влизайте! Тръгваме! — подкани учените. Чак когато всички се настаниха и потеглиха, Картър каза: — Не сте си помислили наистина, че ще летим до Цюрих с нормален полет и с билети, купени на летището, нали? — Даде заден ход и сетне ускори. — Вече ви казах, че познавам Харисън и се постарах да изпреваря неговите ходове. Предвидих, че ще изпрати мое описание на властите…
— Но не отричам, че реагира по-бързо, отколкото очаквах…
— Надявам се, че ще захапе въдицата с билетите за Цюрих и дълго няма да я изплюе…
На задната седалка Елиса погледна Виктор и Жаклин, които изглеждаха също толкова смутени, колкото и тя. Помисли си, че ако Картър не ги разочарова, щеше де се превърне в най-добрия им съюзник.
— Но това означава ли, че не отиваме в Цюрих? — попита Бланес.
— Разбира се, че не. Никога не съм имал подобно намерение.
— А защо нищо не ни казахте?
Картър се направи, че не е чул. След като ловко се промъкна между две коли и излезе на магистралата, промълви:
— Ако отсега нататък ще зависите от мен, професоре, добре е да сте наясно със следното: истината никога не се изрича, тя се прави. Единственото, което се нуждае от думи, е лъжата.
Елиса се запита дали в този момент Картър казва истината.
— Изплъзнаха ни се.
Това бе единственият му извод, единствената му мисъл. Сътрудникът му много добре беше планирал всичко. Може би никога не е възнамерявал да се отправи за Швейцария. Може и да е разполагал дори с друг, частен самолет на друго летище.
За момент дъхът му секна. Обхвана го такова чувство на задушаване, че без да каже дума, трябваше да стане и да напусне залата, където директорът на „Барахас“ му даваше последна информация. Излезе в коридора. Довереният му сътрудник го последва.
— Изплъзнаха ни се — повтори Харисън, щом успя отново да си поеме дъх. — Картър е с тях.
Разбра защо. Тръгнал си е, за да спаси кожата. Съзнава, че е изправен срещу най-страшното в живота си и иска учените да му помогнат да оцелее.
Пое си дълбоко въздух. Изведнъж очакванията му се оказаха не много обещаващи.
Зигзаг вероятно беше големият неприятел. Врагът с главна буква, най-страшният. Но сега знаеше, че Картър е още един неприятел. И при все че двамата бяха несравними, бившият му сътрудник не можеше да бъде подценяван като противник.
Отсега нататък трябваше да се пази изключително много и от Пол Картър.
VIII.
Завръщането
Знам добре от какво бягам, ала не знам какво търся.
28
Островът изникна като кръпка върху накъдрената синя тъкан под лъчите на бързо скриващото се слънце. Хеликоптерът прелетя два пъти над него, преди да се реши да започне снижаване.
До този момент мисълта за парче джунгла, плаващо в тропическия океан, се беше сторила на Виктор по-подходяща за реклама на някоя туристическа агенция, отколкото за действителността — нещо като една от онези дестинации, които никога не се посещават, защото са измислени колкото за стръв. Но когато съзря Нуева Нелсон насред Индийския океан, обкръжен от пръстени в различни нюанси на зеленото, осеян с палми, които, погледнати отгоре, приличаха на цветя; пясъци с цвят на ванилия и корали, подобни на огромни огърлици, захвърлени в морето, трябваше да признае, че се е лъгал. Подобни места наистина съществуваха.