— А ако островът е действителен — разсъждаваше със страх, — всичко чуто досега ставаше по-достоверно.
— Прилича на рай — прошепна.
Елиса, която си делеше с него малкото пространство до прозорчето на хеликоптера, наблюдаваше острова, потънала в мисли.
— Това е адът — каза.
Виктор се съмняваше. Въпреки всичко, което вече знаеше, не смяташе, че то е по-лошо, отколкото летището на Сана в Йемен, където бяха прекарали изминалите осемнайсет часа в очакване Картър да уреди всичко необходимо за прехвърлянето им на острова. Не беше успял да си вземе душ, нито да се преоблече, всички кости го боляха от спането на неудобните скамейки на летището и беше ял единствено пържени картофи и шоколад, полята с минерална вода. И всичко това — след един мъчителен полет в малък самолет, нает в Торехон, разнообразяван от време на време от киселите предупреждения на Картър:
— Вие като учени знаете израза „на теория“, нали? Е добре, „на теория“ ще се върнете на същото място, което напуснахте преди десет години, но не хвърляйте вината върху мен, ако не се окаже точно така.
— Никога не сме го напускали — възрази мълчаливо Жаклин Клисо. За разлика от Елиса, Жаклин беше леко облечена. В Сана се бе преоблякла и сега носеше спортна шапка на правите си, боядисани в червено коси, бяла лятна блуза и дънкова къса пола. В момента гледаше през другия прозорец, седнала до Бланес, но щом забеляза острова, отлепи лице от стъклото.
Виктор не се интересуваше от това, което говореха — тук можеше да ги очаква всичко, но това поне беше крайната точка на това умопомрачително пътуване. Щеше да има време да се измие, а може би и да се обръсне. Питаеше известни съмнения относно възможността да се сдобие с чисти дрехи.
Хеликоптерът направи още една бурна маневра с поредно пропадане — пилотът арабин твърдеше, че е от вятъра, но според Виктор беше от некадърност, — сетне се стабилизира и започна да се снижава над някакво пясъчно пространство. В десния край имаше почернели развалини и парчета огънат метал.
— Това е всичко останало от караулката и от склада — каза му Елиса.
Виктор усети, че тя потръпва и обгърна раменете й с ръка.
Гледана отгоре, станцията смътно му приличаше на вилица със счупена дръжка. Зъбците представляваха трите сиви бараки със скосен покрив, свързани една с друга в северната част, докато участъкът, който наподобяваше дръжката, беше заоблен и къс: предположи, че точно там е инсталирана Сюзън, ускорителят на електрони. Отгоре, забодени като стрели, дълги и кръгли антени издигаха метални скелети. Телена ограда заключваше всичко в просторен четириъгълник.
Виктор излезе с последните. Последва Елиса до стълбичката — и двамата се бяха навели заради ниския таван на хеликоптера (той — почти прилепен към нея отзад) — и скочи на земята, замаян от пътуването, от облака пясък и от рева на витлата. Отдръпна се, кашляйки, и когато си пое дъх, няколко кубически сантиметра островен въздух проникнаха в дробовете му. Не беше така влажен, както очакваше.
— Има буря на юг, в Чагос — възкликна Картър, който още беше в хеликоптера, но надвикваше без усилие моторите.
— Това лошо ли е? — попита Виктор, като извиси глас.
Картър го изгледа като че ли беше насекомо в стадий на метаморфоза.
— Хубаво е. Това, което ме притеснява, е сухото време, което е по-често в този сезон. Има ли буря, никой няма да припари насам. Хванете това.
Протегна му кутия, придържайки я само с една ръка. Виктор я хвана с двете ръце и дори така за малко щеше да я изпусне. Почувства се като войник, превозващ хранителни припаси. Действително това бяха част от припасите, с които Картър се беше запасил в Сана: консервени кутии и пакети с италиански макарони, различни размери батерии за фенери и радио, както и муниции и вода. Всичко това беше изключително важно, тъй като складът бе разрушен и Картър не знаеше дали са оборудвали друг. Елиса, Бланес и Жаклин се приближиха и разпределиха останалата част от багажа.