Виктор пристъпваше към бараката, залитайки като пиян. Кутията дяволски много тежеше. Видя как Елиса и Жаклин го изпреварват — първата носеше даже две кутии — макар и по-леки от неговите, все пак бяха две. Почувства се обезкуражен и непотребен. Припомни си какво усилие му костваха часовете по физкултура и спорт в училище и колко унизително се чувстваше, когато някое момиче демонстрираше по-големи мускули от неговите. По някакъв начин убеждението, че една жена, особено ако е толкова привлекателна като Елиса или Жаклин, трябва да е по-крехка от него, бе дълбоко вкоренено в съзнанието му. Това беше смешно, признаваше, но не можеше да си го избие от главата.
Докато се огъваше в опит да занесе кутията на местоназначението й, чу зад себе си гласа на Картър, който, викайки, се сбогуваше с пилота. Като координатор по сигурността в Нуева Нелсон Картър нямаше никакъв проблем да убеди бреговата охрана да се направи на разсеяна и да ги пусне, без да докладва за кацането им. За момента нямаше защо да се страхуват — обясни им той, — че „Игъл“ ще разберат, че са тук, тъй като охраната бяха негови доверени хора. Беше ги предупредил обаче, че хеликоптерът незабавно ще си тръгне — не искаше да рискува военен самолет да забележи присъствието му по време на рутинен полет. Щяха да останат сами. И ако Виктор се нуждаеше от повече доказателства за това, той можеше да се вслуша в засилващия се грохот на витлата и да вдигне глава точно навреме, за да види как хеликоптерът кръжи във въздуха, проблясвайки на светлината на залязващото слънце, преди да се отдалечи. Сами в рая — си каза.
Може би тази мисъл го замая и кутията се изплъзна от ръцете му. Опита се да я задържи, преди да е паднала, но не успя да се опази от един от ъглите й, който го удари по левия крак. Острата болка разби на пух и прах всяка представа за рай.
За щастие никой не забеляза непохватността му. Бяха се събрали пред вратата на третата барака в очакване Картър да я отключи.
— Имаш ли нужда от помощ? — попита Картър, докато го изпреварваше.
— Не, благодаря… Аз вече…
Почервенял като домат и дишащ тежко, Виктор отново тръгна по пясъка накуцвайки, с разкрачени крака. Картър беше се присъединил към останалите и държеше клещи, дълги колкото ръцете му. Шумът, който произведе, когато сряза веригите на вратата, приличаше на изстрел.
Постройката е била необитаема и никой не е идвал да почисти — каза като в напев на песен и подритна с крак някакви боклуци.
Беше 18:50 островно време, петък, 13 март 2015 година.
Петък тринайсети. Виктор се запита дали това им предвещава лош късмет.
— Сега ми се струва много малка — каза Елиса.
Стоеше права на прага и местеше лъча на фенера по стаята, която някога беше нейна на Нуева Нелсон.
Той започваше да мисли, че това наистина бе адът.
Не беше виждал по-потискащо място в живота си. Ламаринените стени и под бяха нагорещени като фурна, изключена преди броени секунди, след като е работила няколко часа на двеста градуса. Всичко имаше зловещ вид, не беше проветрено и миришеше на пържени плъхове. И, разбира се, бараките бяха много по-малки, отколкото си бе представял след разказите на Елиса — скромна трапезария, скромна кухня, голи спални. Леглата нямаха дюшеци, в баните едва се намираше най-необходимото и освен това бяха потънали в прах. Нищо общо с онова чаровно място, където Черил Рос я беше посрещнала преди десет години. В очите на Елиса се появиха сълзи и тя изненадано се усмихна: беше си казала, че не изпитва никаква носталгия. Може би беше изтощена от пътуването.
Залата за прожекции впечатли повече Виктор, въпреки че също беше малка и горещината там бе задушаваща. Въпреки това, при вида на тъмния екран, не можа да не усети тръпки по тялото си. Нима на този екран бяха видени Йерусалим от времето на Христос?
Но в залата за управление ахна от удивление.
С размери почти трийсет метра на ширина и четирийсет на дължина и с циментови стени, тя бе най-обширното и хладно помещение. Още нямаше ток (Картър беше отишъл да погледне генераторите), но на слабата светлина, която проникваше през прозорците, Виктор очарован загледа искрящия корпус на Сюзън. Той беше физик, но нищо видяно и чуто от него до този момент не можеше да се сравни с този уред. Реакцията му беше като на ловец, който, след като се е наслушал на разкази за невероятни трофеи, се любува най-сетне на фантастичното оръжие, благодарение на което те са спечелени, и престава да се съмнява във верността на разказаното.